Подобно на грамаден многокрак паяк, момчетата направиха опит да се натъпчат през вратата. Две стъпки напред, една назад. Една напред, две назад.
— А-а-а! — плачеше Пипкин.
При този звук всички изпопадаха един връз друг с несвързани звуци, задраскаха обратно към вратата и закрещяха, за да прогонят страха и ужаса си. В гърдите си чуха тропота на лавината от болезнени удари на сърцето.
— О, господи, какво ще правим сега, той се страхува да дойде, ние се страхуваме да отидем, тогава, тогава? — проплака Том.
Зад тях, облегнат на стената, стоеше Саван, забравен. Мъничко пламъче от усмивка пробяга и се стопи на устните му.
— Ето, момчета. Ще го спасим с това.
Бръкна в тъмния си плащ и извади познато бяло захарно черепче, на веждата на което пишеше: ПИПКИН!
— Ще спасим Пипкин, момчета. Ще сключим сделка.
— С кого?
— С мене и с всички безименни. Ето така. Натрошете този череп на осем чудесни парчета и всеки да вземе по едно. П за тебе, Том, И за тебе, Ралф, половинката от другото П за тебе, Ханк, другата половинка за тебе, Дж. Дж., малко от К, на тебе, малко и на тебе, а ето и още едно И, последното Н. Пипнете сладките парчета, момчета. Чуйте сега. В тях се крие сделката. Искате ли наистина Пипкин да живее?
При тези думи избухна такава буря от протест, че Саван отстъпи назад. Момчетата джавкаха като кучета срещу въпроса му дали въобще искат Пипкин да живее.
— Добре, добре — зауспокоява ги той. — Разбрах, че наистина мислите така. Е, тогава ще дадете ли всички по една година от края на живота си?
— Какво? — попита Том.
— Говоря сериозно, момчета, по една година, по една скъпоценна година от най-долния край на свещта на живота си. С една година от всеки можем да откупим мъртвия Пипкин.
— Една година! — шепотът, сподавените думи за ужасната цена обиколи всички. Трудно бе да се осъзнае. Една такава далечна година не бе никаква година. Момчета на единадесет — дванадесет години не могат да се поставят на мястото на седемдесетгодишни мъже.
— Една година? Една година? Ами, разбира се, защо не? Да…
— Помислете, момчета, помислете! Това не е някаква сделка наужким. Говоря сериозно. Съвсем действителна и истинска. Условието е тежко, сделката също е тежка.
— Една година, всеки от вас трябва да обещае да я даде. Сега, разбира се, не чувствувате липсата й, защото сте твърде млади; аз чета мислите ви и виждам, че вие дори не предполагате как бихте разсъждавали в края на живота си. Едва по-късно — петдесет години от тази нощ, или шестдесет от тази зора, когато срокът ви започне да се смалява и с цяло сърце зажаднеете за още един слънчев и радостен ден, точно тогава мистър С като Съдбата и мистър К като Кости ще се появят със сметката, която ще трябва да платите. Или пък ще дойда самият аз, старият Саван, приятелят на момчетата, и ще кажа: вре ме е. Така че една обещана година означава една дадена година. Аз ще кажа „дайте“ и вие ще трябва да дадете.
— Какво точно означава това?
— Означава, че тези от вас, които биха доживели до седемдесет и една година, ще трябва да умрат на седемдесет. Други, които биха живели осемдесет и шест, ще напуснат света на осемдесет и пет. Това е голяма възраст. Една година повече или по-малко сега не ви се струва много. Когато обаче му дойде времето, може да съжалявате, момчета. Но тогава пък ще имате право да кажете: тази година прекарах добре, дадох я за Пипкин, дадох живот назаем на скъпия Пипкин — най-красивата ябълка, която бе на път твърде рано да се отрони от дървото на живота. Някои от вас вместо на четиридесет и девет ще трябва да се простят с живота на четиридесет и осем. Някои вместо на петдесет и пет ще трябва да склопят очи във вечния сън на петдесет и четири. Сега разбирате ли всичко напълно, момчета? Събрахте ли числата? Ясна ли е аритметиката? Една година! Кой ще даде триста шестдесет и пет пълни дни от собствената си душа, за да върнем нашия Пипкин? Помислете, момчета. Без да говорите. После чакам отговор.
Настъпи дълго мълчание на ученици, които в час по аритметика умуват над вътрешни равносметки.
Пресмятаха много бързо наистина. Никой не зададе въпрос, макар да знаеха, че след години може да мислят малко по-различно за това страшно бързане. Но какъв друг избор |имаха? Оставаше им единствено да скочат от брега и да спасят давещото се момче, преди окончателно да потъне в ужасяващия прах.
— Аз — каза Том, — аз ще дам една година.
— И аз — каза Ралф.
— И аз участвувам — каза Хенри-Ханк.
— И аз! И аз! И аз! — казаха останалите.
— Знаете ли в какво се вричате, момчета! Значи, вие наистина обичате Пипкин?
— Да, да!