— Добре, момчета, много добре.
Далече градският часовник удари дванадесет без четвърт.
— Почти полунощ, момчета. Още малко и Празникът ще свърши.
— Но какво става с Пипкин! — извика Том. — Ние го следвахме навсякъде в историята, погребвахме го, изравяхме го, вървяхме до него на церемонии, събуждахме го от вечния сън. Жив ли е или не?
— Наистина! — казаха всички. — Спасихме ли го?
— Дали наистина го спасихте?
Саван се загледа. Те също се загледаха отвъд клисурата в една сграда, чиито светлини угасваха.
— Това е неговата болница, момчета. Но хайде да го потърсим у дома му. Последното почукване за тази нощ, последният голям фокус или радост. Идете да научите крайния резултат. Мистър Марли, изпратете ги!
Външната врата зейна — тряс!
Мандалото Марли отвори превързаната си уста и им свирна за сбогом, когато се плъзнаха по перилата и се затичаха към вратата.
Спря ги викът на Саван за последен път:
— Момчета! Кое от двете беше тази нощ — фокус или радост?
Момчетата си поеха дълбоко дъх, задържаха го за миг и избухнаха:
— Знаете ли, мистър Саван — и двете!
Чук! — каза мандалото Марли.
Тряс! — каза вратата.
И момчетата се изгубиха, тичащи надолу през клисурата и нагоре по улицата, издишващи горещи струи въздух; маските им паднаха, бяха стъпкани и на края спряха пред тротоара на Пипкин, погледнаха към далечната болница и после към вратата на Пипкин.
— Иди ти, Том — каза Ралф.
И Том бавно се отправи към къщата и сложи крак върху първото стъпало, после върху второто, приближи вратата, без да смее да почука, без да смее да научи крайния отговор за скъпия стар Пипкин. Пипкин мъртъв? Пипкин погребан? Пипкин, Пипкин отишъл си — завинаги? Не!
Почука на вратата.
Момчетата чакаха на тротоара.
Вратата се отвори. Том влезе. За момчетата настана дълъг миг, в който застинаха на тротоара, а вятърът смразяваше ужасните им мисли.
— Е? — извикаха тихо към къщата, към затворената врата, към тъмните прозорци, е? Е? Какво?
И тогава най-сетне вратата се отвори, Том излезе и застана на верандата, без да знае къде се намира.
После вдигна поглед и видя приятелите си, които го чакаха на милион мили.
Скочи с вик от верандата.
— О, знаете ли, знаете ли, знаете ли! Побягна по тротоара и закрещя:
— Той е здрав, съвсем здрав, здрав! В болницата! Тази вечер в девет часа го оперирали от апендикс! Точно навреме! Докторът казал, че се чувствува чудесно!
— Пипкин? …
— Болница? …
— Чудесно? …
Дъхът им изскочи, сякаш ги бяха ударили в корема. После си поеха отново въздух с огромен вой, с крясък, с дрезгав тържествуващ вик:
— Пипкин, о, Пипкин, Пип!
И застанали на поляната на Пипкин и на тротоара пред верандата, те се загледаха един друг с вцепенено любопитство, а усмивките им се разтегнаха, очите се навлажниха, устата им нададоха вик и по бузите им потекоха сълзи от щастие.
— О, момчета, момчета, момчета — каза Том изтощен и хлипащ от щастие.
— Кажи пак — обади се някой и всички повториха думите му.
И всички, застанали там, нададоха чудесен вик на щастие.
И тъй като имаше опасност цялата нощ да се разводни от сълзи, Том се огледа и привлече вниманието им:
— Погледнете къщата на Пипкин. Не ви ли изглежда ужасно? Ако питате мен!…
И те се разтичаха и всеки се върна със запален тиквен фенер; наредиха ги в една линия върху парапета на верандата, където се усмихваха със свирепи усмивки в очакване Пипкин да се завърне у дома.
И застанали на поляната, момчетата се зазяпаха във великолепната гледка от усмивки, а костюмите на ръцете, раменете и бедрата им бяха изпокъсани, боята капеше и се стичаше по лицата им, а в клепачите, ръцете и нозете им се трупаше грамадна прелестна щастлива умора, която все още не искаше да избие.
И градският часовник удари полунощ — ДОНННГ!
И отново донннг, до точния брой дванадесет.
И Празникът свърши.
И навсякъде из града взеха да се затръшват врати и да угасват светлини.
И момчетата започнаха да се разотиват, изричайки нощ, нощ, и пак нощ, някои лека нощ, но повечето нощ, да, нощ. И поляната опустя, но верандата бе все така изпълнена със светлина от свещи, с топлина и с ухание на печени тикви…
И Призрака, Мумията, Скелтън, Вещицата и всички останали се върнаха по домовете си, на своите собствени веранди, и всеки се обърна да погледне към града и да запомни тази особена нощ, която нямаше да забрави никога, да хвърли поглед към града и верандите на другите, но преди всичко към клисурата и към онази чудна къща, където при самия изострен като копие връх на покрива стоеше мистър Саван.