И те замахаха, всеки от своята веранда.
Димът, който се извиваше от високия готически комин на Саван, потръпна, залюля се и замаха в отговор.
И из целия град се затръшнаха и залостиха още врати.
И с всяко затръшване угасваше един фенер; после втори, трети и още, и още на огромното Дърво на вси светии. С дузини, със стотици, с хиляди се трясваха вратите, ослепяваха фенерите, угасваха свещите и задимяваха с чудесен дим.
Вещицата се помая, после влезе и затвори вратата.
На Дървото един фенер с лик на вещица потъна в мрак.
Мумията пристъпи прага и затвори вратата.
Угасна един фенер с лик на мумия.
И на края последното момче, останало само на своята веранда — Том Скелтън с черепа и костите си, без всякакво желание да се прибере, готов да изстиска и последната скъпоценна капка от любимия си празник веднъж в годината, изпрати мислите си в нощния въздух към странната къща отвъд клисурата:
„Мистър Саван, кой сте ВИЕ?“
И Саван, високо някъде на покрива, отвърна също с мисли:
„Предполагам, че знаеш, момчето ми, предполагам, че знаеш.“
„Ще се видим ли отново, мистър Саван?“
„Да, след много години аз ще дойда за теб.“
И последната мисъл от страна на Том:
„О, мистър Саван, ще престанем ли НЯКОГА да се страхуваме от нощта и от смъртта?“
И мисълта отвърна:
„Да, когато достигнете звездите, момчето ми, и заживеете там завинаги, тогава всички страхове ще изчезнат и самата смърт ще умре.“
Том се заслуша, чу отговора и помаха безмълвно за поздрав.
Далече мистър Саван вдигна ръка.
Трак. Вратата на Том се затвори.
На огромното дърво неговият фенер-череп издъхна и потъна в мрак.
Вятърът раздвижи грамадното празнично дърво, което сега бе останало без никаква светлина, с изключение на един фенер на самия връх.
Фенер с очите и лика на мистър Саван.
На покрива на къщата Саван се наведе, пое си въздух и духна.
Пламъкът на свещта в неговата глава-фенер на дървото затрептя и умря.
И чудо — от устата, носа, ушите и очите на самия Саван се изви дим, сякаш душата му угасна в дробовете в същия миг, в който чудният фенер отдели своя уханен Дух.
После потъна в къщата. Капандурата на покрива се затвори.
Вятърът се появи отново. Залюля всички помрачнели фенери по огромното и прекрасно Дърво на вси светии. Сграбчи хиляди тъмни листа и ги запрати към небето и земята, в посока към слънцето, което непременно трябваше да изгрее.
Подобно на града, дървото угаси своите разжарени усмивки и заспа.
В два часа сутринта вятърът се върна за още листа.