— Тя ви беше класен наставник, така ли?
— Беше! — каза тя разсеяно. — Но ме изхвърли.
— Но защо, боже, господи?
Тя му се усмихна с ленивата си усмивка.
— Това може би ще се разкрие по-късно.
На следващия следобед Дорис и докторът успешно изиграха два гейма на бълбоурд и един гейм на деккуа10, а родителите на Дорис отново бяха зрители. Игрите доста забавляваха Мъри. Никога преди това не беше срещал такава като нея, с такива забавни предразсъдъци и такава нетолерантност, толкова сигурна в собственото си привилегировано положение и все пак с подчертано чувство на простота, стигащо до вулгарност, което компенсираше нейната абсурдна претенциозност. Фактът, че тя го харесваше, беше ласкателен. Сега бе явно, че Холбрукови бяха луди по дъщеря си, колкото и неотзивчива да беше тя, и той бе много по-малко изненадан, отколкото можеше да бъде, когато станаха и се приближиха към нея, страшно зарадвани от тройната победа. Г-жа Холбрук го възнагради с изключително блага усмивка.
— Вие изведохте нашата Дори напред, докторе. А и вие се представихте много добре.
Самата Дорис, която се готвеше да си върви, не каза нищо, но срещна очите му и го награди с особената си полуусмивка. Той поговори малко с родителите й, а след това, като стана и се отправи към кабината си, Мъри ги видя да си шушукат на ухото; при това г-жа Холбрук явно караше мъжа си да действа. И наистина, няколко минути по-късно Холбрук влезе в амбулаторията, мазен, общителен и словоохотлив.
— Нищо ми няма, докторе. Съвсем нищо. Просто ми трябва една лъжичка бисмут. Няма нищо по-хубаво за облекчаване на стомаха от бисмут. Къде го държите, аз ще си взема.
Мъри показа шишето с бисмута, като се чудеше (докато го наблюдаваше как взема щедрата порция в дланта си) дали не трябва да предупреди Холбрук за състоянието на черния му дроб, който очевидно бе обхванат от цироза. През повечето от дните, заедно с Хендерсън и Макримън — двамата плантатори на чай — старикът (с изключение на посещенията му на спортната площадка и разговорите му с капитана на мостика) бе станал неразделна част от бара.
— Това е то! — възкликна Холбрук, изблизвайки купчината бял прах с месестия си език. — А ето и вашия хонорар, докторе.
— И таз хубава, сър. Не мога да взема всичко това. Това е… това е неприлично много.
— Докторе — каза Холбрук и бавно фиксира Мъри с малките си проницателни очи. — Ако искате съвета на един човек, който е видял много на този греховен свят, когато ви се отдаде шанс за нещо хубаво, вземете го.
Пламенно щедър, той залепи една петлирова банкнота в ръката на доктора.
Когато Холбрук си излезе, Мъри замислено намести шишето на рафта, и заразен от речника на О’Нил, улови, че се усмихва: „А сега, дявол да го вземе, ще бъде най-добре да спечелим целия турнир.“
Това обаче не беше повече от поза. Момичето бе привлякло вниманието му като обект за наблюдение. Понякога изглеждаше далеч по-мъдра от годините си, а друг път — почти невежа. Понякога мрачно мълчалива, тя често ставаше щедра на забавни и предизвикателни разговори. Това, което най-вече го възхищаваше у нея, бе пълното й безразличие към онова, което хората мислеха за нея. Тя никога не търсеше популярност и — за разлика от онези, които вече се обръщаха в малките компании помежду си на малки имена — на нея изглежда й правеше удоволствие да бъде изолирана фигура. Имаше особен талант да карикатури хората и можеше да бъде агресивно груба към този, който се опитваше да я ласкае или да се сближи с нея. Нейното небрежно отношение се простираше и върху личните й вещи, които притежаваше в безкрайно разнообразие. Винаги забравяше сака си, някой шал или пуловер на палубата, забравяше някъде или губеше ценни неща, без да й мигне окото. Тези черти от характера увеличаваха любопитството му. Когато по време на обеда или вечерята тя го поглеждаше с прикритата си и загадъчна усмивка, той бе повече от когато и да било в недоумение. Твърде често бе склонен да чувства съжаление към нея. Всичко това придаваше оттенък на допълнителен интерес към онова, което майката така умело бе изразила като извеждане на Дорис „напред“ при състезанията. Фактически в игрите нямаше особено напрежение, тъй като повечето от пасажерите бяха възрастни. Изглежда само една двойка щеше да окаже сериозна съпротива: — Киндърсли — съпружеска двойка с две малки деца, която се връщаше в Кадур на Майсур след тримесечна почивка. Мъжът бе около 35-годишен, крайно енергичен и прям, управител на малко кафейно имение, което бе твърде лошо ударено от кризата, вследствие свръхпроизводството на Бразилия. Съпругата му, известна като добра състезателка на тенис на трева, бе приятна, дребничка жена с откровено, доста сериозно изражение. Те седяха на масата на първия помощник. С приближаването на „Пиндари“ към Суецкия канал Мъри и партньорката му, след добра игра, се класираха и в трите полуфинала. Семейство Киндърсли също се бяха класирали.