— Ще отида — каза той гласно, — това е единственият изход.
Когато произнесе тези вълнуващи думи, той изпита внезапно облекчение. Изведнъж се почувства по-лек, по-свободен, като че от раменете му се беше смъкнал товар. Какво освобождение — почти преобразяване! Беше ли това, което хората наричаха прозрение? Кети беше говорила за милосърдие и сега му се струваше, че не само разбира значението на тази дума, но наистина чувства, че тя изпълва душата му. Сладък ихор19, извор на светлина — думите прииждаха в съзнанието му, когато, с отметната глава назад, той погледна нагоре, дълбоко и искрено развълнуван, изживявайки с пълна сила този красив миг, дори чувствайки себе си, макар и отдалеч, в съприкосновение с бога. Той все още не можеше да се издигне до тази висота, тъй като премного време беше свързан със земното. И затова не направи опит да се моли, щеше да направи това може би по-късно.
Мъри се отпусна бавно. Беше свършено — жребият беше хвърлен смело. Обзе го радост. И колко лесно е било всичко, просто да се приеме истината и да се предложи. Защо се беше колебал толкова дълго, защо я държа в болезнено несигурно очакване? Защото тя беше страдала, бедната малка душица, може би по-страшно от самия него. Ако само можеше да й каже сега и да й спести тези допълнителни часове на неизвестност! И все пак, би ли било правилно? Правото и разумът бяха на негова страна. Обаче не, той почувства, че едва ли беше коректно от негова страна да я безпокои. Поне сънят му ще бъде спокоен.
След като постоя неподвижно няколко минути, той угаси лампите и бавно се заизкачва към своята стая. Все още въодушевен, възбуден от избавлението, той взе хладен душ, напудри се с талк, облече пижама и халат, сложи чехлите си от марокен и седна на края на леглото. Трябваше му сън. Но възбудата от решението му го държеше още в напрежение. Не можеше да опази хубавата новина, дори физически му беше невъзможно да я задържи в себе си. Кети беше ли заспала? Ако не, щеше да бъде просто християнско милосърдие да й съобщи сега добрите новини лично. Мъри се изправи колебливо, отвори вратата и се вгледа в горната площадка на стълбището. После, сдържайки дъха си, тръгна на пръсти предпазливо и съвсем безшумно по дебелия уилтънски килим към нейната стая.
Ревящият вятър навън засилваше тишината на тъмната площадка, когато той се спря пред вратата й. Той почти се обърна да се върне. После, чувствайки пулса си как бие в слепите му очи, Мъри почука тихо на вратата и леко натисна дръжката.
— Кети — прошепна той — будна ли си?
Внезапно размърдване в тъмнината му отговори преди да чуе уплашения й глас.
— Дейвид!
— Не се страхувай, скъпа Кети; помислих, че бурята може да не те е оставила да заспиш. И тъй като си будна… имам нещо важно да ти кажа.
Като опипваше пътя си в тъмното, той се доближи до леглото и коленичи до него. Можеше неясно да различи очертанието на главата й върху възглавницата, контурите на голата ръка, сложена върху завивката. Той леко я докосна.
— Кети, най-скъпата ми Кети. Реших. Трябваше да ти го кажа веднага. Ще дойда с теб.
— Дейвид — повтори тя с мек, прочувствен шепот.
Той можа да усети внезапната радост, която я обзе, всеки нерв в нея беше като жив.
— О, благодаря ти, благодаря ти от сърце.
— Не ми ли се сърдиш… че те безпокоих?
— Как да се сърдя! О, мили мой. Лежах тук и мечтаех да чуя това, което току-що ми каза.
— Не можех да понеса мисълта, че ти чакаш, и може би се мъчиш да заспиш — Мъри спря. — Сега съм тук. Мога ли да остана за малко и да поприказваме?
— Да, остани, остани. Аз съм съвсем будна вече. Да запаля ли лампата?
— Не, скъпа. Вече те виждам по-ясно.
— И аз — тя изпусна тиха, радостна въздишка. — О, колко съм щастлива. Знаеш ли какво си мечтаех точно преди да влезеш?
— Кажи ми, мила!
— Че ние сме там, в Куибу, заедно, и вуйчо Уили… — тя се поколеба, после откри сърцето си, — и че вуйчо Уили ни венчава в мисионерската църква.
— Така и ще стане, мила Кети.
Те замълчаха, загледани един в друг. Сърцето му щеше да се пръсне от болка и възторг. С изящните си пръсти той започна нежно да потупва ръката й.
— Още мисля за нашето бъдеще — продължи Кети с приспивен замечтан глас. — Всичко е решено. Ще бъдем заедно.
Навън дъждът и градушката продължаваха да тропат по стъклото, после блесна светкавица и се чу пукотът на гръмотевица. Мъри леко трепна.
— Скъпи Дейвид, студено ли ти е? Моля те вземи едно одеяло и се покрий.
— Хладно е! — Една буца застана на гърлото му, но въпреки това той говореше със спокойна сдържаност. — Ако разделиш завивката си с мене, ние бихме могли да се свием двамата, както правят у дома, на Островите. Има толкова много неща да си кажем.