Мюз старателно разпита дъщерята на Мариан Гилеспи, но Ясмин не можа да й каже нищо ново.
Не била виждала майка си оттогава. Дори не знаела, че се е върнала в града.
— Мислех, че е в Лос Анджелис — каза Ясмин.
— Тя ли ти каза, че ще ходи? — попита Мюз.
— Да. — После се сети. — Всъщност, изпрати ми имейл. Мюз си спомни, че бе чула същото и от Гай Новак.
— Пазиш ли го?
— Трябва да проверя. Мариан Окей ли е?
— Ти на малко име ли наричаш майка си?
— Тя май нямаше желание да е майка — сви рамене Ясмин. — Та си рекох, защо да й го натяквам? И започнах да й викам Мариан.
Колко бързо растат, помисли си Мюз. И повтори въпроса си:
— Пазиш ли още имейла?
— Сигурно. Трябва да е в компютъра.
— Би ли ми разпечатала един екземпляр, ако обичаш?
Ясмин сбърчи вежди.
— Но ти не ми казваш за какво става дума — каза го без въпросителна нотка.
— Засега няма нищо, за което да се тревожиш.
— Ясно. Дечицата не бива да се тревожат излишно. А ако ставаше дума за собствената ти майка, а ти беше на моите години, щеше ли да искаш да знаеш?
— Напълно резонно. Но ние все още не знаем нищо конкретно. Татко ти скоро ще се върне. А на мен този имейл наистина ми е необходим.
Ясмин тръгна нагоре по стълбите. Приятелката й остана в стаята. Мюз по принцип би предпочела да разпита Ясмин насаме, но приятелката й сякаш й действаше успокояващо.
— Как каза, че се казваш? — попита Мюз.
— Джил Бай.
— А виждала ли си някога майката на Ясмин?
— Да, един-два пъти.
— Струваш ми се разтревожена.
Джил направи кисела физиономия.
— Защо да не съм? Ти си от полицията и питаш за майката на приятелката ми.
Деца.
Ясмин изприпка надолу по стълбите с лист в ръка.
— Заповядай.
Здрасти. Заминавам за няколко седмици за Лос Анджелис. Ще се обадя щом се върна.
Ясно, каза си наум Мюз. Нищо чудно, че никой не се е оплакал от липсата на Джейн Доу. Колко просто е само. Живее сама във Флорида. При нейния стил на живот и при наличието на подобен мейл могат да минат месеци, ако не и повече, докато някому му хрумне, че може да й се е случило нещо лошо.
— Върши ли работа? — попита Ясмин.
— Да. Много съм ти благодарна.
Сълзи напряха в очите на Ясмин.
— Тя си е моята майка, нали разбираш?
— Напълно.
— Тя си ме обича. — Ясмин се разрида. Мюз понечи да я прегърне, но момичето я възпря с вдигната ръка. — Тя просто не знае как да е майка. Но се старае. И все не й се удава.
— Разбирам те. Нищо лошо не искам да кажа за нея.
— Кажи ми какво е станало, тогава? Моля ти се.
— Не мога — отвърна Мюз.
— Но е нещо лошо, нали? Поне това можеш да ми кажеш. Лошо ли е?
На Мюз й се щеше да е откровена с момичето, но нито времето, нито мястото бе подходящо.
— Татко ти скоро ще е тук. А аз трябва да се връщам на работа.
— Успокой се — каза Наш.
Джо Луистън се изправи без видимо усилие. Учителите сигурно владеят това движение — помисли си Наш.
— Съжалявам. Не биваше да те замесвам.
— Правилно постъпи, като ми се обади.
Наш огледа едновремешния си шурей. Мислеше за него като за „едновремешен“, а не „бивш“ — „бивш“ се казваше при развод. Касандра Луистън, обожаваната от него Касандра, бе израснала с петима братя. Джо Луистън бе най-малкият и най-любимият й от всички. Касандра бе преживяла особено тежко убийството на най-големия, Къртис, преди малко повече от десет години. Плакала бе с дни наред, отказваше да стане от леглото, та макар Наш да съзнаваше липсата на логика в подобни мисли, понякога се питаше дали пък точно тази мъка не й бе докарала болестта? Възможно ли бе имунната й система да е отслабнала заради скръбта? А ако животоизсмукващите клетки на рака са у всеки от нас и само да чакат да смъкнем гарда, че да преминат в тотална атака?
— Обещавам ти да намеря онзи, който е убил Къртис — бе казал Наш на любимата си.
Но не бе изпълнил обещанието си, макар това да нямаше никакво значение за Касандра. Тя не търсеше отмъщение. Страдаше единствено от отсъствието на брат си. Затова й се бе заклел още тогава да не позволи на болката, да се върне. Да защитава онези, които тя обичаше. Да е неотлъчно до тях.
Повторил й бе клетвата си до смъртното й легло.
Това сякаш я поуспокои.
— Нали няма да ги зарежеш? — попита го тя.
— Няма.
— И те ще са винаги с теб.
Той бе замълчал.
Джо пристъпи към него. Наш огледа класната стая. Промените от времето, когато самият той бе ученик, не бяха кой знае колко големи. Пак имаше написани на ръка правила за поведение, ръкописни двойки от букви — главни и малки. Цветни петна накъдето и да се обърнеш. На въже за простор се сушаха наскоро завършени картини.