— Случи се и още нещо — каза Джо.
— Кажи.
— Гай Новак непрестанно минава с колата си покрай нас. Забавя ход и не извръща очи. Сякаш иска да сплаши Доли и Али.
— Откога това?
— Вече ще стане една седмица.
— Защо не си ми казал досега?
— Не му обръщах внимание. Мислех, че ще престане.
Наш затвори очи.
— Сбъркахме още от самото начало.
— Какво искаш да кажеш?
Всъщност нямаше нужда да му се обяснява. Доли Луистън и досега получаваше онези имейли. А това можеше да означава само едно: не ги е пращала Мариан, макар след всичките мъчения да бе признала, че е тя.
Пращал ги е Гай Новак.
Спомни си за обещанието, което бе дал на Касандра. Ясно му бе какво следва да направи при създалата се ситуация.
— Голям глупак съм — каза Джо Луистън.
— Чуй ме, Джо.
Имаше адски уплашен вид. Добре че Касандра не можеше да види малкото си братче в това му състояние, помисли си Наш. Сети се как изглеждаше Касандра към края. Опадала коса. Прежълтяла кожа. Отворени рани по темето и лицето. Не можеше вече да задържа. Понякога болките й ставаха непоносими, но тя бе изкопчила от него обещанието да не се меси. Устните й се свиваха, очите й се изблещваха, а отвътре сякаш я разкъсваха железни орлови нокти. Накрая устата й се разрани отвътре, та не можеше и да приказва. Наш седеше до нея, гледаше я и усещаше нарастващата ярост.
— Всичко ще се оправи, Джо.
— Какво смяташ да предприемеш?
— Ти просто не се тревожи, Окей? Всичко ще е наред. Обещавам ти.
Бетси Хил чакаше Адам в малката горичка зад дома им.
Обраслото с шубрак място попадаше в имота им, но така и не си бяха направили труда да го почистят. Преди няколко години бе станало дума с Рон да го разчистят и на мястото да направят плувен басейн, но разноските се бяха оказали непосилни, а и близнаците бяха още малки. Така си и останаха нещата. Когато Спенсър стана на девет, Рон му построи тук нещо като крепост. Деца се събираха да си играят. Имаше и една стара люлка, изписана от каталога на „Сиърс“. Всичко това си стоеше занемарено от години, макар Бетси да съзираше тук-таме някой ръждясал гвоздей или парче тръба.
След някоя и друга година Спенсър започна да се събира на същото място с приятели. Веднъж Бетси бе намерила празни бутилки от бира. Опитала се бе да повдигне въпроса пред Спенсър, но колчем подемаше този разговор, той се отдръпваше все повече в себе си. Какво толкова — тийнейджър пил бира. Голяма работа!
— Мисис Хил?
Извърна се и видя Адам. Бе дошъл от обратната страна, откъм задния двор на Кадисънови.
— Божичко, какво са ти направили? — възкликна тя.
На мръсното му лице имаше оток. Ръката му бе увита с купища бинт. Ризата му бе съдрана.
— Нищо ми няма.
Бетси бе решила да го послуша и не се беше обадила на родителите му. Страх я бе да не изпусне удалата й се възможност. Дори и да бе сбъркала, какво значение можеше да има след всички грешни решения, които бе вземала през изминалите няколко месеца? Въпреки това първите й думи бяха:
— Родителите ти са страшно разтревожени.
— Знам.
— Какво е станало, Адам? Къде беше досега?
Той поклати глава. Начинът, по който го направи, й напомни за баща му. Колкото повече растат, толкова по-често се наблюдава подобно нещо — не само заприличват на бащите си, но и възприемат същите маниери. Адам се бе източил по-високо от баща си, беше станал почти мъж.
— Предполагам, че снимката е качена на онзи сайт от доста време — каза Адам. — Аз не го посещавам.
— Наистина ли?
— Никога.
— А защо, ако мога да попитам?
— За мен няма нищо общо със Спенсър. Разбирате ли? Дори не познавам момичетата, които са създали страницата. Достатъчно други неща ми напомнят за него. Затова и не я гледам.
— Знаеш ли кой е направил снимката?
— Мисля, че беше ДиДжей Хъф. Не съм сигурен, много съм далеч. Гледам настрани. Но ДиДжей е качил доста снимки на този сайт. Сигурно ги е качил наведнъж, а аз дори не съзнавах, че е я е направил точно през онази нощ.
— Какво точно се случи, Адам?
Адам се разплака. А само секунди преди това тя го бе възприела като почти мъж. Мъжът изчезна и пред нея отново стоеше момчето.
— Сбихме се.
Бетси стоеше неподвижно. Бяха на около два метра един от друг, но тя направо чувстваше как кръвта шурти по вените му.
— Оттам му е охлузването на лицето — каза Адам.
— Ти ли го удари?
Адам кимна.
— Но вие бяхте приятели? Какво ви накара да се сбиете?
— Пиехме и се друсахме. Стана спор за едно момиче. Изтървахме нервите си. Сбутахме се, после той посегна да ме удари с юмрук. Приведох се и го ударих по лицето.