— За някакво момиче?
Адам сведе очи.
— Кой друг беше там? — попита тя.
— Няма значение — поклати глава Адам.
— За мен има.
— Защо? Нали аз се сбих с него.
Бетси се опита да си представи случилото се. Синът й, красавецът, е изживявал последния си ден на тази земя, а най-добрият му приятел го ударил по лицето. Насили се да запази гласа си спокоен, но не успя.
— Нищо не разбирам. Къде бяхте?
— Трябваше да ходим до Бронкс. Там има едно място, където момчета и момичета на нашата възраст могат да се веселят.
— В Бронкс?
— Но се сбихме със Спенсър преди да тръгнем. Ударих го и го нарекох какво ли не. Бях откачил. После той избяга. Трябваше да тръгна след него. Но не го направих. Оставих го. Трябваше да се сетя какво е намислил.
Бетси Хил стоеше като вкочанена. Сети се за думите на Рон, че никой не е карал сина им да краде хапчета и водка от дома им.
Все си задаваше въпроса: „Кой уби детето ми?“ Но отговорът й бе известен.
Още от самото начало. Мъчила се бе да си обясни необяснимото и сигурно щеше да успее, но обикновено човешкото поведение е далеч по-сложно. Случва се двама братя да бъдат отгледани по един и същ начин и единият да израсте възпитан и добър, а от другия да излезе убиец. Някой може да каже, че природата в крайна сметка е надвила над средата, но и това невинаги е обяснението — животът понякога се променя под влиянието на някое случайно събитие, нещо във вятъра, нещо съвсем незначително, което обърква химията на конкретния човешки мозък, а след трагедията търсим обяснение, донякъде го намираме, но то си остава теоретизиране след събитието.
— Разкажи ми как точно стана, Адам.
— Той после се опита да ми се обади. Но видях, че е той и не отговорих. Оставих телефонът да превключи на гласова поща. Той вече се бе надрусал яко. Беше потиснат и трябваше да се усетя. Трябваше да му простя. Но не го направих. А последното му съобщение до мен гласеше именно това: че съжалява и че знае изхода. И по-рано беше ставало дума за самоубийство. На всеки му минава подобна мисъл през главата. Но при него бе по-различно. Много по-сериозно. А аз се сбих с него. Нарекох го разни работи и му казах, че никога няма да му простя.
Бетси Хил поклати глава.
— Той беше много добро момче, мисис Хил.
— Той е взел таблетките от нашето шкафче с лекарствата… — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на Адам.
— Знам. Всички го правехме.
Думите му я объркаха. Не можеше да събере мислите си.
— И се сбихте заради момиче?
— Аз съм виновен — каза Адам. — Аз изтървах нервите си. Не го опазих. Когато най-после изслушах съобщенията, бе прекалено късно. Моментално отидох на покрива. Но го заварих мъртъв.
— Ти ли го намери?
Той кимна.
— И никога нищо не каза?
— Беше ме страх. Но вече не ме е. Всичко вече свършва.
— Какво свършва?
— Страшно съжалявам, мисис Хил. Не можах да го опазя. При което Бетси каза:
— И аз не успях, Адам.
Направи крачка напред, но Адам поклати глава.
— Всичко вече свършва.
После отстъпи две крачки, извърна се и избяга.
Тридесет и втора глава
Пол Коуплънд се изправи пред горичката от микрофони и заяви:
— Нуждаем се от вашата помощ да намерим една изчезнала жена на име Реба Кордоба.
Мюз стоеше в края на сцената и го наблюдаваше. На мониторите се появи една до болка красива снимка на Реба. При усмивка като нейната, човек неволно се усмихваше в отговор — или, в ситуация като днешната, усещаше как сърцето му се къса. На дъното на екрана бе изписан телефонен номер.
— Нужна ни е помощ за издирването и на тази жена.
На екраните се появи снимката от охранителната камера на „Таргет“.
— Тази жена ни интересува много. Ако имате някакви сведения, моля, обадете се на долния номер.
Разни хаховци щяха моментално да награбят телефоните, но при създалото се положение просто нямаха друг избор, помисли си Мюз. Съмняваше се някой да е видял Реба Кордоба, но имаше реални шансове да разпознаят жената от охранителната камера. Именно на това и разчиташе Мюз.
До Коуп стоеше Нийл Кордоба. Пред него бяха двете му дъщери. Държеше брадичката си вдигната, но и отдалеч се забелязваше как тя трепери. Дъщерите му бяха красавици с огромни очи, сякаш бяха излезли от военен кинопреглед с кадри на деца, измъкващи се от изгоряло здание. Точно по тертипа на телевизионните мрежи — фотогеничните опечалени близки. Коуп бе казал на Кордоба, че не е задължително да присъства, нито пък да води двете деца. Кордоба бе отказал.
— Длъжни сме да направим всичко възможно за спасяването й — бе казал Кордоба на Коуп, — иначе тези момичета цял живот ще гледат назад и ще се питат защо не са го направили.