Така прекарваше живота си в мечти за избавление, докато един ден — бум! — господ се отзова на молитвите му като му отне сина.
Изпитваше ужас от тази къща, този ковчег. Бетси така и нямаше да се накани да се преместят. Между него и близнаците нямаше никаква сериозна връзка. Мъжът остава в семейното огнище по задължение, но защо? Какъв смисъл има? Жертваш собственото си щастие в името на някаква смътна надежда, че това ще осигури щастието на следващото поколение. Но къде е гаранцията, че ако аз си остана нещастен, децата ми ще са много по-добре? Що за глупост. Нима Спенсър бе имал полза от саможертвата му?
Спомни си за дните след смъртта на Спенсър. Бе влязъл в стаята му не толкова за да извади вещите му, колкото за да ги прегледа. Помагаше му, неизвестно защо. Ровенето във вещите на сина му го привличаше. Сякаш ако го опознаеше тепърва, нещо щеше да се промени. Бетси го бе сварила веднъж и бе изпаднала в истерия. Тогава престана да ходи там и никога не спомена какво беше открил — и макар да се опитваше да възстанови връзката им с Бетси, макар да дебнеше за всеки удобен момент да я привлече към себе си, жената, в която навремето се беше влюбил, вече я нямаше. Нищо чудно отдавна да си бе отишла — вече в нищо не можеше да е сигурен, — но и малкото останало от нея заровиха в оня проклет сандък заедно със Спенсър.
Стресна го захлопването на задната врата. Не бе чул пристигането на колата й. Забърза надолу по стълбите и видя Бетси. После забеляза изражението на лицето й и попита:
— Какво е станало?
— Спенсър се е самоубил — отвърна тя.
Рон остана безмълвен, несигурен как да реагира.
— Надявах се на нещо повече — продължи тя.
— Знам — кимна той.
— Вечно ще се терзаем какво е трябвало да направим, за да го опазим. Но може би… Не знам, може и да не е имало нищо. Може да не сме обърнали внимание на някои неща, но и да бяхме ги видели, може би нямаше да има значение. И се мразя за това, че все за тези работи си мисля, понеже не искам да намерим покой — а после си казвам, че всъщност вече не ме вълнува нито покоят, нито вината, нито нищо. Просто искам да се върна назад към някой друг ден. Разбираш ли? Ден, в който, ако бяхме променили и най-малкото нещо — ако бяхме свърнали наляво по улицата, а не надясно, или ако бяхме боядисали къщата в жълто, вместо в синьо, нещо такова, всичко е щяло да се развие по съвсем различен начин.
Той остана в очакване да чуе още. Когато тя се умълча, той попита:
— Какво е станало, Бетси?
— Идвам от среща с Адам Бай.
— Къде го видя?
— В задния двор. Където едно време си играеха.
— И какво рече той?
Разказа му за сбиването, за обажданията, за чувството му за вина. Рон се опита да смели новините.
— За момиче ли са се сбили?
— Да — отвърна тя.
Но Рон си даваше сметка, че нещата са далеч по-сложни. Бетси се извърна.
— Къде отиваш? — попита я.
— Трябва да кажа на Тиа.
Тиа и Майк решиха да си разделят задачите.
Моу ги чакаше у тях. Двамата с Майк тръгнаха обратно за Бронкс, а Тиа се настани пред компютъра. Майк разказа на Моу какво се бе случило междувременно. Моу шофираше и слушаше, без да го прекъсва. Когато Майк свърши, Моу само каза:
— Онова съобщение по инстант месинджъра. От СиДжей8115.
— Какво за това съобщение?
Моу гледаше пътя.
— Моу?
— Не знам. Но няма начин да има още осем хиляди сто и четиринайсет други СиДжей.
— Е, и?
— Числата никога не са случайни — каза Моу. — Винаги означават нещо. Просто трябва да откриеш що е то.
Майк трябваше да се досети. Когато работата опреше до числа, Моу беше едва ли не гениално дете-идиотче. Именно благодарение на тази си способност бе успял да влезе в „Дартмът“ — отлични оценки по математика на изпита SAT и невероятни аритметични изчисления наум.
— Някаква идея какво могат да означават?
— Все още не — поклати глава Моу. После попита: — А сега какво?
— Трябва да се обадя по телефона.
Набра номера на клуб „Джагуар“. Изненада се, когато Розмари МакДевит лично вдигна.
— Обажда се Майк Бай.
— Така и предположих. Днес не работим, но очаквах да се обадиш.
— Трябва да поговорим.
— И аз така мисля — отвърна Розмари. — Знаеш къде съм. Ела веднага.