Тиа провери електронната поща на Адам, но нямаше нищо съществено. Приятелите му Кларк и Оливия продължаваха да му пишат все по разтревожено, но засега нямаше нищо от ДиДжей Хъф. Това разтревожи Тиа. Стана и излезе навън. Провери резервния ключ. Беше си на мястото. Моу го бе ползвал наскоро и бе казал, че го е върнал. И понеже знаеше мястото му, Моу вероятно автоматично влизаше в списъка на заподозрените. Моу наистина притежаваше черти, които Тиа не харесваше, но бе изключено да му няма доверие. Никога не би сторил зло на семейството й. Малко са хората на този свят, които биха спрели куршума, предназначен за теб. А Моу можеше да не го направи за Тиа, но за Майк, Адам и Джил — винаги.
Звъненето на телефона я завари навън. Хукна към къщата и го вдигна на третото позвъняване. Не й остана време да погледне кой се обажда.
— Ало?
— Тиа? Обажда се Гай Новак.
Гласът му наподобяваше нещо, което пада от висока сграда и няма къде да се приземи.
— Какво е станало?
— Момичетата са добре, не се притеснявай. Не си ли гледала новините?
— Не, защо? Той изхлипа:
— Бившата ми жена е убита. Току-що опознах трупа й.
Тиа очакваше да чуе всичко друго, но не и това.
— О, божичко, моите съболезнования, Гай.
— Ти за момичетата не се притеснявай. Приятелката ми Бет е у дома с тях. Току-що им позвъних. Добре са.
— Какво е станало с Мариан? — попита Тиа.
— Пребили са я до смърт.
— Боже милостиви…
Тиа я беше виждала само няколко пъти. Мариан бе избягала горе-долу по времето, когато Ясмин и Джил тръгнаха на училище. Беше се оформило сочно градско скандалче — майка, неспособна да носи товара на майчинството, превърта, напуска дома и започва някакъв уж разгулен живот в по-топъл климат, пълна безотговорност. Повечето майки говореха за случилото се с такъв възмутен тон, че Тиа започна да се пита дали пък не й завиждат и не й се възхищават поне малко за това, че е отхвърлила веригите, макар и по един саморазрушителен и егоистичен начин.
— Хванали ли са убиеца?
— Не. До днес дори не са знаели коя е.
— Искрено съжалявам, Гай.
— В момента пътувам към къщи. Ясмин още не знае. Трябва да й кажа.
— Разбира се.
— И не смятам, че Джил трябва да присъства.
— Абсолютно — съгласи се Тиа. — Веднага идвам да я взема. С нещо друго можем ли да ти помогнем?
— Засега не. Но може би няма да е лошо Джил да намине по-късно. Знам, че искам много, но Ясмин има нужда от приятелка.
— Разбира се. Всичко, каквото ви трябва с Ясмин.
— Благодаря ти, Тиа.
Той прекрати разговора. Тиа стоеше като гръмната. Пребита до смърт. Мозъкът й не го побираше. Поначало не можеше да върши много неща едновременно, но последните няколко дни наистина я бяха довършили.
Грабна ключовете, замисли се дали да не се обади на Майк, но се отказа. Фокусирал се бе, подобно на лазер, върху издирването на Адам. Не биваше да го прекъсва. Когато излезе навън, небето синееше с блясъка на яйце на червеношийка. Погледна надолу по улицата — смълчани домове, добре подстригани зелени площи. Греъм и съпругата му бяха навън. Той учеше шестгодишния си син да кара колело, държеше седалката отзад, докато момчето въртеше педалите — още един ритуал за създаване на доверие, от рода на онези упражнения, при които се отпускаш да паднеш назад, понеже знаеш, че другият е готов да те поеме. Греъм се бе занемарил физически до безнадеждна степен. С длан на челото, за да не й блести слънцето, жена му ги наблюдаваше от двора. На лицето й грееше усмивка. На съседната алея Данте Лоримън паркира своето БМВ–5-а.
— Здравей, Тиа.
— Здрасти, Данте.
— Как си?
— Добре съм, а ти?
— И аз.
Естествено, и двамата лъжеха. Тя пак се огледа в двете посоки. Къщите толкова много си приличаха — яки сгради, от които се очакваше да закрилят прекалено крехките си обитатели. Лоримънови бяха с болен син. Нейният собствен син го нямаше и най-вероятно бе замесен в някакво престъпление.
Мобифонът й иззвъня, докато се наместваше зад волана. Погледна номера — Бетси Хил. Може би най-добре щеше да е да не се обади. В края на краищата те двете с Бетси преследваха коренно различни цели. Нямаше намерение да й разправя за фарм партитата или за подозренията на полицията. Поне засега.
Телефонът пак иззвъня.
Понечи да натисне червения бутон за прехвърляне в гласова поща. Важното за този момент бе да намерят Адам. Всичко останало отиваше на заден план. Но пък Бетси може да е открила нещо, което да й подскаже какво става.
Натисна зеления бутон.
— Ало?
— Току-що видях Адам — каза Бетси.
Счупеният нос на Карсън започваше да го боли. Наблюдаваше Розмари МакДевит, докато тя оставяше слушалката.