Клуб „Джагуар“ бе потънал в тишина. След несъстоялото се сбиване с Бай и приятеля му с канадската ливада Розмари го бе затворила и бе разпратила всички да си вървят у дома. Останаха само двамата с Карсън.
Тя бе красавица, разкошна мацка, но обичайно бойката й фасада май беше на път да се разпадне. Тя обви раменете си с двете си ръце.
Карсън седеше насреща й. Болката в носа не му позволи да направи презрителна гримаса.
— Старецът на Адам ли беше?
— Той.
— Трябва да се отървем и от двамата.
Тя поклати глава.
— Защо?
— Просто остави всичко на мен — каза тя.
— Ти май не си даваш сметка какво става.
Розмари не отвърна.
— Хората, за които работим…
— Ние не работим за никого — прекъсна го тя.
— Добре де, както искаш ги наречи: нашите съдружници, нашите пласьори. Те са опасни.
Тя затвори очи.
— Никой нищо не може да докаже.
— Така си мислиш ти.
— Просто остави всичко на мен, Окей?
— Но той е на път да дойде.
— Именно. Ще разговарям с него. Знам какво правя. Отивай си.
— За да останеш с него насаме?
— Не в този смисъл — поклати глава Розмари.
— А в какъв?
— Мога да се споразумея с него. Да го убедя. Просто остави нещата на мен.
Застанал сам на хълма, Адам сякаш още чуваше гласа на Спенсър.
Истински съжалявам…
Адам затвори очи. Съобщенията от гласовата поща. Още не ги бе изтрил. Слушаше ги всеки ден и оставяше болката да го разкъсва отново и отново.
Адам, моля те, обади ми се…
Прости ми, Окей? Само кажи, че ми прощаваш…
И в съня си ги чуваше всяка нощ, особено онова, последното, на което езикът на Спенсър вече се преплиташе и той явно е падал стремглаво към смъртта си.
Не го правя заради теб, Адам. Разбираш ли ме? Опитай се да ме разбереш. Заради себе си го правя. Много ми е тежко. Открай време ми е тежко…
На хълма до училището Адам чакаше ДиДжей Хъф. Бащата на ДиДжей, шефът на полицията, който бе израснал в града, разправяше, че навремето момчета от гимназията се събирали тук да се друсат. Било сборно място за хулиганите. Другите заобикаляли хълма отдалеч.
Огледа се. Далеч под него бе футболното игрище. Играл бе навремето в някаква детска група, но сокърът така й не му хареса. Предпочиташе леда — студа и плъзгането на кънките. С огромно удоволствие нагласяваше по себе си всичките му там кори и маската и се съсредоточаваше върху основната задача — да опази вратата суха. От него зависеше едва ли не всичко. Ако си добър, ако си безгрешен, няма начин тимът ти да загуби. Повечето деца се бояха от подобна отговорност. Адам я поемаше с цялата си душа.
Прости ми, Окей…
Не, помисли си Адам, ти трябва на мен да ми простиш.
Настроенията на Спенсър открай време си бяха непостоянни — ту превъзбуден до небесата, ту потиснат от някаква размазваща депресия. Понякога разправяше как щял да избяга от дома си и да започне свой собствен бизнес, но най-вече го занимаваше темата за смъртта, която щяла да сложи край на болката. Малко или повече, подобни приказки можеха да се чуят от всеки подрастващ. Предната година Адам дори бе тръгнал да сключва пакт за самоубийство със Спенсър, но за него самия всичко си оставаше само на приказка.
А трябваше да се усети, че Спенсър наистина ще го стори.
Прости ми…
А прошката щеше ли да промени нещата в крайна сметка? Що се отнася до същата вечер, вероятно — да. Приятелят му щеше да просъществува още един ден. След него — и друг. А после? Кой знае?
— Адам?
Извърна се. Беше ДиДжей Хъф.
— Окей ли си? — попита го ДиДжей.
— Намерил се кой да пита.
— Не очаквах да стане така. Забелязах, че баща ти ме следи и се обадих на Карсън.
— След което избяга.
— Не очаквах те да го нападнат.
— А какво мислеше, че ще стане, ДиДжей?
Той сви рамене, а на Адам му направиха впечатление кръвясалите му очи, избилата по лицето му пот и полюляващата се стойка.
— Надрусал си се — каза Адам.
— Чудо голямо. Не те разбирам обаче. Как можа да кажеш на баща си?
— Нищо не съм му казвал.
Адам бе измислил какво точно щеше да направи през онази нощ. Бе ходил дори до специализирания магазин за охранителна техника в града. Мислеше, че ще му трябва жица, както бе виждал да става по телевизията, но му предложиха нещо с вид на обикновена химикалка, което можело да записва звука, и катарама за колан, която заснемала видео. Беше си наумил да запише всичко и да го занесе в полицията — не в местната, тъй като там работеше бащата на ДиДжей, — пък после, да става каквото ще. Поемаше голям риск, но нямаше друг избор.
Затъваше.
Усещаше как се е устремил към дъното и съзнаваше, че ако сам не се спаси, щеше да свърши като Спенсър. Именно това искаше да избегне, а оттам се оформиха и плановете му за последната вечер.