Усещаше вече сърбежа. Лудото, както обичаше да го нарича. Знаеше, че в къщата има деца. Нямаше никакъв интерес да им причинява болка — или се самозалъгваше? Понякога и сам не знаеше. Хората постоянно се самозаблуждават, а склонността не бе чужда и на Наш понякога.
От чисто практическа гледна точка обаче нямаше никакво време за губене. Трябваше да действа моментално. Със или без лудото, децата можеха да пострадат и случайно.
В джоба си имаше нож. Извади го и се запъти към задната врата на къщата на Новак. Зае се с ключалката.
Тридесет и четвърта глава
Розмари МакДевит седеше в кабинета си в клуб „Джагуар“. Елекът и татуировките й бяха скрити под едно свръхголямо горнище от анцуг. Тя направо плуваше из него, а ръцете й се криеха в дългите му ръкави. Така изглеждаше по-дребна, по-безопасна и уязвима. Вероятно точно това е целта й, помисли си Майк. Пред нея имаше чаша кафе. Пред Майк също.
— Полицаите окичиха ли те с жици? — попита тя.
— Не.
— Имаш ли нещо против да ми дадеш мобифона си, ей така, за всеки случай?
Майк сви рамене и й го подхвърли. Тя го изключи и го остави на бюрото между двама им.
Петите й бяха върху седалката на стола, коленете й също се криеха в анцуга. Отвън, в колата, чакаше Моу. Не му се искаше да пусне Майк. Боеше се от клопка, но съзнаваше и факта, че нямат избор. Тук бе най-сигурната им следа към Адам.
— Не ме интересува всъщност какво точно правите тук, освен доколкото има някаква връзка със сина ми — каза Майк. — Знаеш ли го къде е?
— Нямам представа.
— Кога за последно го видя?
Погледна го с ваклите си очи. Май се опитваше да го работи, но това изобщо не го интересуваше. Трябваха му отговори. Ако се наложеше, и той можеше да играе тази игра.
— Снощи.
— Къде по-точно?
— Долу, в клуба.
— Да се весели ли беше дошъл?
— Съмнявам се — усмихна се Розмари.
Той не реагира.
— Разговаряла си с него по инстант месинджъра, нали? ТисиСиДжей8115.
Тя не отговори.
— Писа на Адам да си трае — и всичко ще е наред. А той ти писа, че го е пресрещнала майката на Спенсър Хил, нали така?
Коленете й продължаваха да са на стола. Тя ги обви с ръце.
— Откъде си тъй добре запознат с личните му разговори, доктор Бай?
— Това не ти влиза в работата.
— Как го проследи до клуб „Джагуар“ снощи?
Майк не каза нищо.
— Сигурен ли си, че искаш разговорът да продължи в тази насока? — запита го тя.
— Мисля, че нямам избор.
Тя погледна някъде над рамото му. Майк се извърна. През стъклото го гледаше кръвнишки Карсън със счупения нос. Майк срещна погледа му и спокойно зачака. След няколко секунди Карсън не издържа и замина нанякъде.
— Но те са си деца — каза Майк.
— Ни най-малко.
Остави думите й без коментар.
— Разказвай.
Розмари се облегна назад.
— Ще говорим хипотетично, Окей?
— Щом искаш.
— Искам. Да приемем, че си момиче от малко градче. Брат ти умира от свръхдоза.
— Не и според полицията. Те нямат доказателства, че това наистина е станало.
Тя направи презрителна гримаса:
— Това от федералните ли го чу?
— Не намерили нищо, което да подкрепи твърдението ти.
— Просто защото промених някои от фактите.
— Кои факти?
— Името на градчето, името на щата.
— Защо?
— Основната причина? В нощта, в която брат ми умря мен ме арестуваха за намерение да продавам. — Срещна погледа му. — Точно така. Аз бях тази, която снабдяваше брат ми с наркотици. Тази подробност не влиза в разказа ми. Хората са склонни да правят прибързани заключения.
— Давай нататък.
— Затова основах клуба „Джагуар“. Вече ти обясних философията си. Исках да създам убежище, където младите да се веселят и отпуснат в безопасност. Исках да канализирам по един контролиран начин естествената им склонност да се бунтуват.
— Добре.
— Така и започнах. Скъсах си задника от работа, но успях да събера достатъчно начален капитал. За една година успяхме да отворим врати. Нямаш представа колко трудно ми беше.
— Представям си, но ни най-малко не ме интересува. Превърти напред до мястото, където започвате да организирате фарм партита и да крадете кочани с рецепти.
Тя се усмихна и поклати глава:
— Не е точно така.
— Ъхъ.
— Днес четох във вестника за една вдовица, която работела доброволно за местната енория. През последните пет години е отмъкнала над двайсет и осем хиляди долара от кошницата с лептата. Ти чете ли го?
— Не съм.
— Но пък си чул за други подобни случаи, нали? Десетки. Като един, дето работел в благотворителна организация и отклонил достатъчно пари да си купи лексус. Ти как мислиш, че просто се е събудил една сутрин и е решил да го направи?