— Нямам представа.
— Оная вдовица. Обзалагам се, че знам какво е станало. Брояла един ден парите от лептата, закъсняла, а колата й била повредена, та нямало как да се прибере. Било вече тъмно. Поръчала си такси и вероятно си е рекла — толкова доброволен труд съм положила, редно е църквата да плати. Не иска разрешение. Грабва пет долара от кошницата. Готово. Сигурно й дължат много повече. Май тия работи точно така почват. Лека-полека. Мине не мине време, и чуваме, че арестували някого за присвояване от училище, от черква, от благотворително дружество. А всеки един е започнал с малко и постепенно — със скоростта на малката часовникова стрелка. Нито един от тях не смята, че е направил нещо лошо.
— И същото се случи и с клуб „Джагуар“?
— Мислех, че младежите искат да се веселят по един по-социално приемлив начин. Но излезе като програмата за среднощен баскетбол. Да, искаха да се веселят, но и да пият, и да се друсат. Място за бунтуване не се създава. Не можеш да го направиш безопасно и без наркотици, защото точно в това е смисълът на бунта — да не се чувстваш в безопасност.
— И концепцията ти се провали — констатира Майк.
— Престанаха да идват. Или ако идваха, не се задържаха. Лепнаха ни етикета, че сме скапани. Гледаха ни, сякаш бяхме евангелистка секта, която те кара да се закълнеш, че ще останеш девствена.
— Но не разбирам какво е станало после — каза Майк. — Започна да им разрешаваш да си внасят наркотици, така ли?
— Не точно. Те просто си идваха с тях. Отначало дори не знаех, но после съзрях някакъв резон. С малко и постепенно, нали помниш. Едно-две момчета донесоха от дома лекарства, които се продават с рецепта. Нищо кой знае какво. Все пак не става дума за кокаин или хероин. Говорим за лекарства, одобрени от Агенцията за контрол върху храните и лекарствата.
— Глупости — рече Майк.
— Моля?
— Това са наркотични субстанции. В някои случаи — много силни. Именно затова се дават с рецепта.
— Е, да, един лекар не може друго да каже — изсмя се тя. — Нали ако му отнемат правото да решава кой пациент какво да взема, бизнесът му ще умре. Достатъчно загуби търпите от Медикеър, Медикейд и застрахователните компании.
— Глупости — повтори Майк.
— За теб може и да са. Но не всеки лекар е толкова съзнателен.
— Ти оправдаваш едно престъпление.
Розмари сви рамене.
— Може и да си прав. Във всеки случай, именно така започна — няколко младежи донесоха таблетки от къщи. Лекарства, като си помислиш. Предписвани и законно придобити. Когато за пръв път научих, страшно се разстроих, но после видях колко голяма клиентела привличаме. Така или иначе щяха да го правят, а аз поне им осигурявах безопасно място за целта. Дори наех фелдшер. Да работи в клуба за всеки случай, ако нещо стане. Не разбираш ли? Успях да ги привлека. Тук щяха да се чувстват по-добре, отколкото ако бяха другаде. И програми създадох, та да могат да говорят за проблемите си. Нали видя листовките за психоаналитиците? Някои от младежите ги посещаваха. Доброто, което правим, превишава злото.
— Постепенно — каза Майк.
— Точно така.
— А на теб, естествено, ти трябва и да правиш печалба. Научаваш за колко тези лекарства се продават на улицата и започваш да си искаш своя дял.
— За клуба, не за мен. За покриване на разходите. Заплатата на фелдшера, например.
— Нищо по-различно от вдовицата, откраднала парите за таксито.
Розмари се усмихна, макар и безрадостно.
— Именно.
— А след това се появи Адам. Докторският син.
Точно както го бяха описали полицаите. Предприемачество. Причините й всъщност не го вълнуваха. Можеше да го залъгва, а можеше и истината да казва. Какво значение има? Май беше права за онова, дето описваше как хората се плъзгат бавно и полека по наклонената плоскост. Вдовицата надали е предложила доброволния си труд с намерението да краде от лептата. В един момент обаче нещата търпят развитие. Преди две години имаха подобен случай в детската бейзболна лига в града им. Все се чуваше за подобни деяния я в някоя училищна управа, я в кметството; и всеки път като го чуеш, ти е трудно да го повярваш. Та това са хора, които познаваш. Добри хора. Сигурен ли си? Какво ги кара да постъпват така: обстоятелствата, или това, което Розмари описваше — отрицанието на очевидното?
— Какво стана със Спенсър Хил? — попита Майк.
— Самоуби се.
Майк поклати глава.
— Казвам ти това, което знам.
— Тогава защо Адам трябва да си трае, както му пишеш в съобщението си?