— Имам.
— Тогава не предприемай нищо, докато не разговарям с него, Окей? Толкова много неща са заложени на карта. Има и други деца, за които да се тревожим — приятелите на сина ти.
— Останалите не ме вълнуват. Само моят.
Включи мобифона, а той веднага иззвъня. Погледна екранчето. Търсеше го Хъф. Допря го до ухото си.
— Татко?
Сърцето му престана да бие.
— Адам? Добре ли си? Къде си?
— В клуб „Джагуар“ ли си?
— Да.
— Излизай. Аз идвам натам по улицата. Моля те, излез незабавно.
Тридесет и пета глава
„Джентълменският клуб“, в който Антъни работеше като гард три дни в седмицата, бе гадно заведение, наричащо се „Ъпскейл плежър“. Голям майтап, щото беше една влажна дупка. Преди това работеше в един стриптийз клуб — „Хоумрекърс“. Като име поне бе по-откровено и придаваше на мястото определен характер.
Повечето дни караше обедната смяна. Човек може да си помисли, че посещаемостта през тези часове е ниска и че се увеличава едва с настъпването на нощта. И ще сбърка.
Дневната клиентела на един стрипклуб сякаш е взета направо от Обединените нации. Има представители на всяка раса, вяра, цвят на кожата и обществено-икономическа класа. Мъже в официални костюми, в червени вълнени блейзъри, които напомняха на Антъни за ловджии, с еспадрили „Гучи“ и имитации на ботуши „Тимбърлънд“. Млади хубавци, сладкодумни мошеници, хора от предградията и плодове на кръвосмешението. Всякакви идваха.
Долнокачественият секс — великият обединител.
— Имаш десет минути за почивка, Антъни.
Антъни се запъти към вратата. Макар и клонящо към залез, слънцето го накара да примига. Така бе във всички тези заведения, дори и нощем. Тъмнината в стрипклубовете е някак си особена. Излизаш навън и започваш да я прогонваш с мигане, сякаш си Дракула по време на запой.
Посегна да извади цигара, но се сети, че ги отказва. Не че искаше, но жена му бе бременна, а той открай време й беше обещал — никакъв вторичен дим около бебето. Сети се за Майк Бай и проблемите, които децата му му създаваха. Майк беше готин. Твърд тип, нищо че бе следвал в „Дартмът“. Не отстъпва. Някои се правят на пичове само след като са пили, или защото искат да впечатлят гаджето. Други се репчат от тъпота. Но Майк не бе от тях. Просто нямаше ръчка за заден ход. Стабилен. Колкото и да е странно, на Антъни му се искаше и той да е като него.
Погледна часовника. От почивката оставаха само две минути. Леле, ама как му се пушеше само. За обедната смяна плащаха по-малко, отколкото за нощната, но пък и проблемите бяха далеч по-малко. Не вярваше в разните там суеверия, но луната явно упражняваше някакво влияние. Нощите бяха създадени за сбивания, а при пълнолуние направо не му оставаше време да си отдъхне. На обяд момчетата бяха по-кротки. Седяха си, гледаха и дъвчеха боклуците от най-отвратителната „шведска маса“, която човек може да си представи — гадости, които Майкъл Вик не би дал и на куче.
— Край на почивката, Антъни.
Той кимна и се запъти към вратата, но в този миг мерна минаващия покрай него младеж с допрян до ухото мобифон. Зърна го само за секунда, може би и за по-кратко, и всъщност не видя лицето му. Но зад него вървеше един друг, явно бяха заедно. И онзи беше с яке.
Гимназиално яке.
— Антъни?
— Само за секунда — рече. — Трябва да проверя едно нещо.
На вратата Гай Новак целуна Бет за довиждане.
— Благодаря ти, че се погрижи за децата.
— Моля ти се. Радвам се, че можах да помогна с нещо. Истински съжалявам за случилото се с бившата ти жена.
Егати и гаджето, помисли си Гай. Зачуди се дали Бет изобщо ще дойде втори път, или след днешния ден ще го отпише окончателно. Но мисълта му не се задържа за дълго.
— Още веднъж ти благодаря.
Затвори вратата след нея и се упъти към барчето. Не пиеше кой знае колко, но сега имаше нужда да се подкрепи. Момичетата бяха горе и гледаха някакво дивиди. Провикна се да им каже да си догледат филма спокойно. Това щеше да даде време на Тиа да прибере Джил, а и на Гай — да изчисли как точно да съобщи вестта на Ясмин.
Сипа си уиски от бутилка, която вероятно не бе докосвал от три години. Гаврътна го, усети как прогаря гърлото му и си сипа още едно.
Мариан.
Спомни си как бяха започнали преди толкова много години — летен романс на брега, където и двамата работеха в ресторант за туристи. Към полунощ приключваха с почистването му, опъваха одеяло на плажа и гледаха звездите. Вълните тътнеха, а чудодейният аромат на солената вода успокояваше голите им тела. Завърнали се в колежите си през есента — той в Сиракюз, тя в Делъуеър, — ежедневно си говореха по телефона. Пишеха си писма. Той купи един много стар олдсмобил сиера и всеки уикенд пътуваше по повече от четири часа, та да се видят. Пътуването му се струваше безкрайно. Жадуваше за момента, в който изскачаше на спринт от колата и я сграбчваше в обятията си.