Точно това не искаше да разкаже на Айлийн Голдфарб. Нямаше смисъл да търсят помощ от изнасилвача.
Той отдавна бе мъртъв.
— Кожата ти е много студена — отбеляза Данте.
— Нищо ми няма.
— Да ти донеса ли одеяло?
— Няма нужда.
Усети, че желае да остане сама. До онази нощ това не се бе случвало. Но сега ставаше редовно. Пък и той никога не я разпитваше, никога не я притискаше, винаги заставаше на достатъчна дистанция, та да не се чувства притеснена.
— Ще го спасим — каза й.
Тръгна към къщата. Тя остана навън и отпи от чашата. Пръстите й продължиха да си играят със златното разпятие. Навремето майка й го носеше. На смъртното си легло го бе подарила на единствената си дъщеря.
— Всеки грях се заплаща — казала й бе майка й.
Това поне можеше да приеме. Готова бе да плати за греховете си. Но защо, по дяволите, Бог не оставеше детето й на мира!
Тридесет и шеста глава
Пиетра чу спирачките на пристигащите автомобили. Погледна през прозореца и забеляза дребната жена, която с решителни крачки се бе запътила към входа. Премести поглед надясно, видя четирите полицейски коли и всичко й стана ясно.
Без всякакво колебание грабна мобифона. В списъка й за бързо набиране имаше само един номер. Натисна го.
— Какво има? — запита Наш на второто позвъняване.
— Полицията е тук.
Още щом видя Джо Луистън да слиза по стълбите, Доли го запита:
— Какво е станало?
— Нищо — отвърна й с все още изтръпнали устни.
— Виждаш ми се зачервен.
— Нищо ми няма.
Доли обаче познаваше съпруга си много добре и не се хвана. Стана и се приближи до него. Той отстъпи назад и само дето не побягна.
— Какво има?
— Нищо, кълна ти се.
Тя застана точно пред него.
— Гай Новак ли? Какво пак е направил? Защото, ако…
Джо сложи ръце на раменете на съпругата си. Очите му зашариха по лицето й. Тя открай време разчиташе настроенията му. Точно в това бе проблемът. Прекалено добре го познаваше. Почти нямаха тайни един от друг. Но в случая ставаше дума именно за тайна. Мариан Гилеспи.
Влязла в ролята на загрижен родител, бе поискала да се срещне с него. Чула била за ужасното нещо, което Джо казал на дъщеря й Ясмин, но звучеше така, сякаш бе готова да прояви разбиране. Понякога човек изръсва нещо, което не е искал да каже, бе му рекла по телефона. Никой не е застрахован от грешки. Бившият й съпруг може и да е пощурял от гняв, но тя, Мариан, не е. Била готова да седне и да разговаря, за да чуе позицията и на Джо по въпроса.
Сигурно има начин нещата да се оправят, предположила бе Мариан.
Джо бе въздъхнал от облекчение.
Седнаха и разговаряха. Мариан му съчувстваше. Докосна ръката му. Страшно й допадал учителският му подход. Изгледа го жадно, а и беше облечена в нещо с дълбоко деколте и впито по тялото. Прегръдката им в края на срещата трая с няколко секунди повече, отколкото трябваше. Устните й се задържаха близо до врата му. Дишането й се учести. Неговото също.
Как можа да допусне подобна глупост?
— Джо? — Доли направи крачка назад. — Какво има?
Мариан от самото начало е имала предвид да го прелъсти за отмъщение. Как можа да не се усети? А след като тя постигна своето, само няколко часа след като той си тръгна от мотела й, започна да му се обажда по телефона:
„Всичко съм записала, копеле мръсно…“
Заложила скрита камера в хотелската стая и сега заплашваше да изпрати записа първо на Доли, после на училищното настоятелство, а след това — на всеки имейл адрес, който открие в училищния указател. Заплахите й траяха три дни. Джо престана да спи, да яде. Отслабна. Умоляваше я да не го прави. По едно време Мариан като че ли загуби ентусиазъм, сякаш цялото мероприятие с отмъщението я бе изтощило. Обади му се да му каже, че май нямало в крайна сметка да праща записа.
Целта й е била да го измъчи — е, напълно бе успяла — и сигурно е решила, че му стига.
На следващия ден обаче Мариан прати имейл на служебния адрес на жена му.
Лъжливата кучка.
Слава богу, че Доли не бе много на „ти“ с електронната поща. Джо знаеше паролата й и често я проверяваше вместо нея. Когато видя имейла с прикаченото към него видео, направо откачи. Изтри го и смени паролата, та Доли да не може да влезе в собствената си пощенска кутия.