Добре, де, но колко дълго можеше да задържи положението?
Не знаеше какво да предприеме. Не познаваше никой, който да го разбере и да заеме безрезервно неговата страна. И тогава се сети за Наш.
— Божичко, Доли…
— Кажи.
Трябваше да сложи край на цялата история. Наш беше убил човек. Убил бе самата Мариан Гилеспи. Сега липсваше и онази жена, Кордоба. Джо се мъчеше да разбере връзката между двете. Вероятно Мариан е дала копие от записа на Реба Кордоба. Имаше резон.
— Кажи ми, Джо.
Самият Джо бе извършил нещо лошо, но с намесването на Наш престъплението му бе станало хилядократно по-голямо. Идваше му да си признае всичко пред Доли. Ясно му бе, че друг начин нямаше.
Доли го погледна в очите и кимна:
— Не се бой. Просто ми разкажи.
В този миг обаче с Джо Луистън стана нещо странно. Заработи инстинктът му за самосъхранение. Добре, де, Наш бе сторил нещо ужасно, но защо трябваше Джо да го подсилва още повече като извърши брачно (в най-добрия случай) самоубийство? Какво щеше да спечели, ако съсипеше Доли, а неминуемо — и цялото си семейство? В края на краищата Наш носеше отговорността за собствените си деяния. Джо изобщо не го бе карал да стига толкова далеч — най-малкото пък да убива някого! Очакваше Наш да предложи пари на Мариан срещу записа, да сключи някакво споразумение с нея и в най-лошия случай — да я сплаши. Открай време усещаше, че Наш действа на ръба, но и през ум не му беше минавало, че може да стигне чак дотам.
Какъв смисъл имаше да вдига тревога сега?
Наш, който имаше желание да му помогне, щеше да свърши в затвора. Пък и кой го бе вкарал в игра, а?
Джо.
Нима полицията щеше да повярва, че Джо не е знаел какво ще направи Наш? Като си помислиш, Наш напълно влизаше в ролята на наемния убиец. А нали полицията винаги гонеше повече онзи, който е дал поръчката?
В случая — пак Джо.
Все още съществуваше вероятност, макар и малка, всичко да се размине. Не успяват да хванат Наш. Никой никога не вижда видеото. Вярно, Мариан е мъртва, но нищо не може да се направи по въпроса — нима тя не си го търсеше? Не беше ли прекалила с шантажирането? Вярно, Джо бе направил неволна грешка, но нима Мариан не се бе юрнала да разбива семейството му?
Имаше обаче една малка подробност.
Днес се бе получил нов имейл. А Мариан бе мъртва. Което означаваше, че Джо не е успял да запуши всички пробойни.
Гай Новак — последната пролука, която му оставаше да запуши. Точно там трябваше да отиде Наш. А Наш не се обаждаше, нито пък отговаряше на текстовете му, защото в момента изпълняваше поставената му задача.
Сега вече всичко му бе ясно.
Трябваше да седи мирно и да се надява на най-доброто. Но това означаваше, че Гай Новак може да умре.
Което вероятно щеше да сложи край на проблемите му.
— Джо? — каза Доли. — Кажи ми, какво има?
Не знаеше как да постъпи. Но във всеки случай не възнамеряваше да казва на Доли. Имаха малка дъщеричка, процъфтяващо семейство. С подобни неща шега не бива.
Но и не можеш да оставиш човек да умре току-така.
— Трябва да вървя — каза и хукна към вратата.
Наш прошепна в ухото на Гай Новак:
— Викни на момичетата, че слизаш в мазето и не искаш да те безпокоят. Разбра ли?
Гай кимна. Отиде до долния край на стълбите. Наш натисна острието на ножа в гърба му, съвсем близо до бъбрека. Установил бе от личен опит, че това е най-добрата техника — натискаш малко повечко, отколкото е необходимо. Колкото да усетят болката и да разберат, че не си играеш.
— Момичета, слизам до мазето за няколко минути. Вие стойте горе, Окей? Не искам да ми пречите.
Отгоре се дочу слаб глас:
— Окей.
Гай се извърна към Наш. Наш прокара върха на ножа през гърба му и го опря в корема му. Гай нито трепна, нито отстъпи.
— Ти ли уби жена ми?
— Мислех, че ти е бивша — усмихна се Наш.
— Какво искаш от мен?
— Къде са ти компютрите?
— Лаптопът е в чантата до стола. Настолният е в кухнята.
— Други?
— Няма. Вземай ги и изчезвай.
— Първо трябва да си поговорим, Гай.
— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Имам и пари. Твои са. Само не закачай момичетата.
Наш го огледа. Сигурно си даваше сметка, че вероятно днес му е последният ден на земята. Нищо в дотогавашната ми биография не подсказваше, че е способен на героизъм, но сега сякаш бе събрал всичко у себе си и се готвеше за някаква отчаяна последна отбрана.
— Ако не се опъваш, няма да ги пипна — каза Наш.
Гай го погледна право в очите, сякаш искаше да съзре лъжата в тях. Наш отвори вратата към мазето. Слязоха заедно. Наш затвори вратата след себе си и щракна ключа на лампата. Мазето си стоеше недовършено. Подът бе от гол бетон. По тръбите къркореше вода. Срещу един сандък бе подпряно платно с акварелен пейзаж. Наоколо бяха пръснати стари шапки, постери и кашони.