Разтърси глава при тази мисъл и отвори вратата на хладилника. Хранителните им продукти бяха на свършване.
— Джил?
— Какво?
Взе ключовете и портфейла. Огледа се за мобифона си.
Дъщеря й се бе възстановила с изненадваща лекота от стрелбата. Докторите я предупредиха, че е възможно впоследствие да настъпи някаква закъсняла реакция. Или че е успяла да осъзнае правотата, необходимостта, та дори и героизма на онова, което е извършила. Джил вече не беше бебе.
Къде ли си бе оставила мобифона?
Сигурна беше, че го бе сложила на барплота. Точно на това място. Нямаше и десет минути оттогава.
И именно тази проста мисъл изведнъж обърна всичко с главата надолу.
Тиа усети как тялото й се вдървява. Покрай облекчението, че са оцелели, бяха оставили доста неща на самотек. И сега, докато гледаше мястото, където бе оставила мобифона, изведнъж се сети за всички въпроси, които бяха останали без отговор.
Онзи първи имейл, от който бе започнало всичко — за партито в къщата на ДиДжей Хъф. Такова парти изобщо не се е състояло. Адам дори не го е и прочел.
Кой тогава го бе пратил?
Не…
Докато се оглеждаше за мобифона си, Тиа вдигна слушалката на домашния и набра номера. Гай Новак вдигна на третото позвъняване.
— Здравей, Тиа. Как си?
— Казал си на полицаите, че си изпратил онова видео.
— Кое?
— Където Мариан прави секс с мистър Луистън. Казал си, че си го пратил. За отмъщение.
— Е, и?
— Ти всъщност нищо не си знаел, така ли е, Гай?
Мълчание.
— Гай?
— Остави тези работи, Тиа.
Окачи слушалката.
Тихичко се изкачи по стълбите. Джил си беше в стаята. Дано не я чуе. Всичко си идваше на мястото. През цялото време не й даваха мира две ужасни неща — как така бе станало, че Наш се беше превърнал в сериен убиец точно по същото време, когато Адам изчезна. Хората се майтапят, че лошите работи се случват по три наведнъж, но Тиа досега не бе вярвала в подобни глупости.
Имейлът за партито у Хъф.
Пистолетът в чекмеджето на Гай Новак.
Порновидеото, изпратено на адреса на Доли Луистън.
Какво общо имаше помежду им?
Тиа сви покрай ъгъла и попита:
— Какво правиш?
Джил подскочи от уплаха.
— А, нищо. Играя на брикбрейкър.
— Не е вярно.
— Кое? — Любопитството на Джил бе тема за постоянните им шеги с Майк. Хариет шпионката й казваха. — Играя си само.
Но не играеше. Сега Тиа проумя. Джил не е вземала телефона й само заради игрите. А за да проверява и есемесите й. Не е ползвала компютъра в стаята им, защото е по-нов и по-бърз. Следяла е какво става. Мразеше да се отнасят с нея като с бебето в семейството. Затова ги е шпионирала. Заедно с приятелката й Ясмин.
Невинни детски занимавки, а?
— Значи си знаела, че следим компютъра на Адам, така ли?
— Какво?
— Брет казва, че онзи имейл, от когото и да е бил пратен, е бил изпратен от тази къща. Изпратил го е, после е проверил пощата на Адам, тъй като той не си е бил вкъщи, след което го е изтрил. Досега не ми идваше наум кой е можел или е искал да го стори. Но това си била ти, Джил. Защо го направи?
Джил поклати глава. Но в крайна сметка от майка си нищо не можеш да скриеш.
— Джил?
— Не исках да стане така.
— Знам. Разкажи ми.
— Ами вие двамата унищожавахте сводките. Искам да кажа, за какво ви беше иначе да имате изведнъж и шредер в стаята си? Чувах как по цяла нощ си шепнете. Та дори бяхте маркирали страницата на „Е-СпайРайт“ на компютъра си.
— И ти разбра, че го шпионираме?
— Разбира се.
— За какво тогава прати оня имейл?
— Защото бях сигурна, че ще го видите.
— Не разбирам. За какво ти е било да видим нещо за някакво си несъществуващо парти?
— Защото знаех какво е намислил Адам. Стори ми се адски опасно. Исках да го спра по някакъв начин, но не можех да ви кажа истината за клуб „Джагуар“ и всичко останало. Не исках да му създам неприятности.
Тиа кимна.
— И затова измисли партито.
— Да. Писах, че ще има пиене и наркотици.
— С мисълта, че ще го задържим у дома.
— Да. Че така ще е в безопасност. Обаче Адам избяга. Не очаквах, че ще го направи. Аз обърках всичко. Не разбираш ли? За всичко съм виновна аз.
— Не си виновна ти.
Джил се разрида.
— Нас двете с Ясмин. Всеки ни смята за бебета. Затова шпионираме, разбираш ли? Това ни е игра. Големите крият разни неща, а ние ги намираме. Но точно тогава мистър Луистън каза онова отвратително нещо на Ясмин. И всичко се промени. Другите деца станаха ужасно лоши. В началото Ясмин страшно се натъжи, но после се промени и сякаш нещо откачи. А пък майка й дотогава нищо не бе направила за нея и сигурно е решила, че това е шансът й да помогне на Ясмин.