Какво точно търсеше тя тук?
Синът й бе мъртъв. Колкото и да се разправяше с някой от приятелите му, фактът нямаше да се промени.
И все пак й се струваше, че нещичко може да стане.
Добре, Спенсър не е бил сам през цялата онази нощ. Какво променяше това? Колкото и да е изтъркана фразата, нямаше да й го върне. Какво се надяваше да постигне всъщност?
Разсейване?
В този миг съзря Адам.
Вървеше сам, а раницата му тежеше — на всички им тежи, мина й през ума. Не го изпускаше от очи и дори се отмести надясно, та да му застане на пътя. Като повечето деца, Адам гледаше в краката си. Изчака го, мърдайки ту вляво, ту вдясно, за да не го пропусне покрай себе си.
Най-после, когато той съвсем я наближи, му рече:
— Здравей, Адам.
Той спря и вдигна очи. Хубаво момче е, помисли си тя. Всички на тази възраст изглеждаха добре. Но и у Адам имаше промяна. И той бе пресякъл невидимата граница към възмъжаването. Бе станал едър, с напращели мускули — по-скоро мъж, отколкото момче. Момчешкото не бе изчезнало напълно от лицето му, но й се струваше, че съзира там и някакво предизвикателство.
— А, здрасти, мисис Хил.
Адам понечи да я подмине и изви наляво.
— Може ли да си поговорим за секунда? — извика Бетси подире му.
Той се спря.
— Ъхъ. Разбира се.
Приближи се с атлетична лекота. Адам открай време бе добър спортист. За разлика от Спенсър. Не обясняваше ли това нещата поне отчасти? В градчета като тяхното животът винаги е бил по-лесен, ако те бива в спортовете.
Спря на около два метра от нея. Не намери сили да я погледне в очите — на малцина от гимназистите им бе по сила. В продължение на няколко секунди остана безмълвна. Само го оглеждаше.
— Искаш да поговорим ли? — подсети я Адам.
— Да.
Пак мълчание. Пак оглед. Той се почувства неловко.
— Истински съжалявам — рече той.
— За кое?
Въпросът й го изненада.
— За Спенсър.
— Защо?
Не й отговори. Очите му шареха навсякъде, освен в нейната посока.
— Погледни ме, Адам.
Тя си оставаше възрастната, а той — детето. Изпълни искането й.
— Какво се случи през онази нощ?
Той преглътна и запита:
— Какво да се е случило?
— Ти си бил със Спенсър.
Той поклати глава. Но побледня.
— Какво стана, Адам?
— Не бях там.
Показа му снимката от страницата на майспейс, но той вече бе забил поглед в земята.
— Адам.
Вдигна очи а тя напъха снимката в лицето му.
— Това тук нали си ти?
— Откъде да знам? Може и аз да съм бил.
— Направена е през нощта, в която той умря.
Адам поклати глава:
— Не разбирам за какво говориш, мисис Хил. През онази нощ не видях Спенсър.
— Погледни по-хубаво.
— Трябва да си вървя.
— Адам, моля те…
— Съжалявам, мисис Хил.
И побягна. Обратно към тухлената сграда, зад нея и извън полезрението й.
Осма глава
Главен следовател Лорън Мюз погледна часовника си. Време за среща.
— Приготви ли ми нещата? — попита младата си помощничка Шамик Джонсън. Двете се бяха запознали по време на едно доста нашумяло дело за изнасилване и след малко бурно начало в службата Шамик се бе превърнала в почти незаменим кадър.
— Ето ги — рече Шамик.
— Доста са.
— Знам.
Мюз грабна големия плик.
— Всичко ли е вътре?
Шамик се посмръщи:
— Не. Ти не ми каза нищо конкретно.
Мюз й се извини и се отправи по коридора към офиса на прокурора на окръг Есекс, а по-точно казано, към кабинета на своя шеф Пол Коуплънд.
Рецепционистката — новачка, а Мюз никога не помнеше имена — я посрещна с усмивка.
— Всички са вътре и те чакат.
— Кои всички?
— Прокурорът Коуплънд.
— Но ти каза „всички“.
— Моля?
— Ти каза, че „всички“ ме чакат. Това предполага да са повече от един човек. А вероятно и повече от двама.
Рецепционистката придоби объркан вид:
— Извинявай. Трябва да са четирима-петима.
— При прокурора Коуплънд?
— Да.
— И кои са те?
Тя сви рамене:
— Мисля, че са други следователи.
Мюз не бе сигурна как да възприеме новината. Беше поискала среща на четири очи, за да обсъдят политически чувствителната ситуация с Франк Тремънт. Не можеше да си обясни защо в кабинета му трябва да има и други следователи.
Чу смеховете им още преди да отвори вратата. Наистина бяха шестима, включително шефът й Пол Коуплънд. И бяха само мъже. Единият бе Франк Тремънт. Други трима бяха от нейния отдел. Последният изглеждаше бегло познат. Държеше бележник и химикалка, а на масата пред себе си имаше касетофон.