— Какъв звук?
Коуп сложи ръка до ухото си.
— Слушай, Франк. Не го ли чуваш? — Снижил бе гласа си до шепот. — Това е звукът на твоята некомпетентност, който достига до ушите на масите. И то не само некомпетентност, ами и самоубийствената ти тъпота да се заяждаш с началничката си, когато фактите не те подкрепят.
— Не съм длъжен да търпя…
— Шшт. Заслушай се.
Мюз едва се сдържаше да не се изсмее.
— Вие чухте ли го, мистър Гогън? — попита Коуп.
Гогън се прокашля:
— Чух каквото трябваше да чуя.
— Прекрасно. Щото и аз. И понеже поискахте да запишете това съвещание, аз си позволих да сторя същото. — И Коуп извади малък касетофон иззад една от книгите на бюрото си. — Просто ей така, в случай, че шефът ви поиска да чуе какво точно се е казало тук, а вашият се е оказал повреден или нещо от сорта. На никого не му се ще да вярва, че ще наклоните везните в репортажа си в полза на вашия шурей, нали така?
Коуп им се усмихна. Не му отговориха със същото.
— Някой да има да каже нещо, господа? Няма. Добре тогава. Да се върнем към работата си. Франк, ти си свободен до края на деня. Няма да е лошо да огледаш вариантите, с които разполагаш, както и някои от прекрасните пенсионни планове, които предлагаме.
Девета глава
Прибирайки се у дома, Майк хвърли око към къщата на Лоримънови. Не се забелязваше никакво движение. Ясно бе, че следващата крачка ще трябва да дойде от него.
Първо, не вреди. Това бе основен принцип.
А второ?
Тук почвата не бе толкова сигурна.
Хвърли ключовете и портфейла в подносчето, което Тиа бе поставила за тази цел, тъй като Майк вечно търсеше ключове и портфейл. Решението се беше оказало съвсем удачно. Тиа бе звъннала от летището в Бостън. Сега се подготвяла, а клетвените показания на свидетеля щяла да снеме утре сутринта. Можело да й отнеме повечко време, но смятала да се прибере с първия възможен полет. Не се притеснявай, каза й Майк.
— Здравей, тати!
Иззад ъгъла се показа Джил. Щом видя усмивката й, Майк усети как всичко се смъкна с невероятна лекота от плещите му — и Лоримънови, и всичко останало.
— Здрасти, миличко. Адам в стаята си ли е?
— Не е — отвърна Джил. Дотук с лекотата.
— А къде е?
— Не знам. Мислех, че е тук долу.
Почнаха да го викат. Никой не отговори.
— Брат ти трябваше да стои с теб да те пази — рече Майк.
— Тук беше допреди десет минути.
— А сега къде е?
Джил сбърчи не само нослето си, но и почти цялото си тяло.
— Мислех, че довечера сте на хокей.
— Така е.
Джил изглеждаше разтревожена.
— Какво има, миличко?
— Нищо.
— Кога за последно видя брат си?
— Не знам. Преди няколко минути. — Започна да дъвче един от ноктите си. — Той не трябваше ли да е с теб?
— Сигурен съм, че скоро ще се върне — успокои я Майк.
Джил не изглеждаше сигурна. Нито пък Майк.
— Нали ще ме оставиш у Ясмин? — попита го.
— Разбира се.
— Ще ме изчакаш ли да си взема чантата?
— Отивай.
Джил се отправи нагоре по стълбите. Майк погледна часовника си. Според уговорката им с Адам трябваше да тръгнат след половин час, да оставят Джил у приятелката й и да продължат към Манхатън за мача на Рейнджърс.
Адам трябваше да си е у дома. Да се грижи за сестричето си.
Майк пое дълбоко въздух. Окей, рано е още за паника. Реши да изчака Адам още десет минути. Прегледа пощата и пак се сети за Лоримънови. Нямаше смисъл да отлага. С Айлийн бяха взели решение. Сега оставаше да го изпълнят.
Стартира компютъра, отвори указателя, а в него — личните сведения за семейство Лоримън. На първо място бе номерът на мобифона на Сюзън Лоримън. С Тиа никога не го бяха ползвали, но за съседи това бе съвсем нормално — номерата се пазеха за спешни случаи.
Днешният бе точно такъв.
Набра номера. Сюзън включи на второто позвъняване.
— Ало?
Гласът й бе топъл, мек, леко приглушен. Майк прочисти гърлото си.
— Обажда се Майк Бай — каза.
— Всичко наред ли е?
— Да. Искам да кажа, няма нищо ново. Сама ли си в момента?
Мълчание. После Сюзън отговори:
— Но това дивиди ние вече ви го върнахме.
Зад нея се чу друг глас — звучеше като този на Данте — с въпроса:
— Кой се обажда?
— От „Блокбъстър“ — каза тя.
Окей, рече на себе си Майк. Значи не е сама.
— Знаеш номера ми, нали?
— Много скоро. Благодаря.
Линията прекъсна.
Майк разтри лицето си с двете длани. Чудесно. Направо великолепно.
— Джил!
— Кажи! — показа се тя на горната площадка.
— Адам рече ли нещо, когато се прибра?
— Само „Здравей, Цръцко!“ — лицето й грейна, докато го произнасяше.
Гласът на сина му отекна в ушите му. Адам и сестричката му се обожаваха взаимно, за разлика от повечето братя и сестри, които все се бият. При тях дрязгите бяха рядкост. Може би за това помагаше и разликата във възрастта им. Колкото и вкиснат да бе Адам, никога не си го изкарваше на сестричето си.