— Имаш ли представа къде може да е?
Джил поклати глава.
— Нали нищо не му се е случило?
— Всичко е наред. Не се притеснявай. Ще те закарам до Ясмин след няколко минути, Окей?
Майк изкачи стълбите през една. Усети леко пробождане в коляното — стара травма от хокея. Приятелят му ортопед Дейвид Голд я бе оперирал преди няколко месеца. Майк каза на Дейвид, че не иска да се отказва от хокея и го попита дали травмата не е станала хронична от това, че продължава да играе. Дейвид му изписа перкоцет и отвърна:
— Нямам много шахматисти сред пациентите си, така че сам си направи сметка.
Отвори вратата на Адам. В стаята нямаше никой. Огледа се дали нещо няма да му подскаже къде може да е синът му. Нищо.
— Дали пък… — изрече на глас.
Погледна часовника си. Адам трябваше да си е вече у дома. Всъщност не трябваше изобщо да е навън. Как е могъл да остави сестричката си сама? Бе прекалено голям за подобни постъпки. Извади мобифона и натисна бутона за бързо набиране. Чу позвъняването, а след това гласа на Адам, който го прикани да остави съобщение.
— Къде си? Време е да тръгваме за мача на „Рейнджърс“. И си оставил сестричето си само? Веднага ми се обади!
Натисна бутона КРАЙ.
Минаха още десет минути. И нищо от Адам. Майк пак се обади. Остави през зъби ново съобщение.
— Тати — каза Джил.
— Да, миличко.
— Къде е Адам?
— Сигурен съм, че скоро ще си дойде. Виж какво. Дай да те оставя у Ясмин, после ще се върна да го изчакам, искаш ли?
Майк се обади трети път и остави ново съобщение за Адам, че ще се върне бързо. Спомни си кога за последен път бе правил подобно нещо — да оставя многократни съобщения на гласовата поща, — когато Адам избяга от дома и два дни бе в неизвестност.
Дано пак не ни върти същия номер, мина му през ума. В същия миг се улови, че мисли: Божичко, дано пак да е същият номер.
Извади лист хартия и надраска отгоре му бележка. Остави я на кухненската маса:
АДАМ,
ОТИВАМ ДА ОСТАВЯ ДЖИЛ. ТРЪГВАМЕ, ЩОМ СЕ ВЪРНА.
Раницата на Джил бе с емблемата на „Ню Йорк Рейнджърс“. Не че се интересуваше от хокей — беше я наследила от батко си. Обожаваше всичко, което й оставяше. Напоследък все се кипреше с възголемия зелен пуловер, с който той бе играл в детския отбор. На гърдите отдясно бе избродирано името му.
— Тати?
— Да, миличко?
— Притеснявам се за Адам.
Изразът не отговаряше на възрастта й, но в устата й не звучеше така.
— Защо?
Тя сви рамене.
— Казал ли ти е нещо?
— Не е.
По пътя до Ясмин Майк все се надяваше, че Джил ще каже още нещо, но тя мълчеше.
Навремето — много отдавна, когато Майк бе малък — хората оставяха децата си пред къщата на домакините и си тръгваха, или в най-добрия случай изчакваха да видят, че вратата се отваря. В днешно време детето се води чак до вратата. На Майк не му бе особено приятно да го прави, но тъй като ставаше дума за преспиване, особено на тази сравнително ранна възраст, предпочете да види какво е положението. Почука на вратата. Отвори му Гай Новак, бащата на Ясмин.
— Здравей, Майк.
— Здрасти, Гай.
Гай още не бе съблякъл костюма, с който ходеше на работа, макар да беше поразхлабил вратовръзката. Носеше прекалено модерни рогови очила, а косата му имаше стратегически разрошен вид. Гай бе един от многото татковци в града, които работеха на Уол стрийт, а Майк — и да го убиеха — не можеше да изчисли с какво точно се занимават. Хедж фондове, тръстови сметки, кредитни взаимоотношения, емисии на акции, покупко-продажби на ценни книжа, заемни облигации — всичко това му бе една гъста финансова мъгла.
Гай се бе развел преди много години и според клюките, които единайсетгодишната му дъщеря снасяше, редовно излизаше на срещи с жени.
— Мацките му все се подмазват на Ясмин — съобщаваше Джил. — Голям смях.
Джил се промъкна покрай двамата.
— Бай-бай, тати.
— Бай-бай, тиквичке.
Майк я изчака за секунда да влезе, после се обърна към Гай Новак. Можеше да звучи сексистки, но твърдо би предпочел да остави детето си с някоя самотна майка. Да прекара предпубертетната му дъщеря нощта в дом, в който имаше сам мъж — не че трябваше да има някакво значение. И Майк понякога се грижеше за двете момичета в отсъствието на Тиа. И все пак.
Стояха един срещу друг, без да проговорят. Майк пръв наруши мълчанието.
— Какви са плановете ти за тази вечер?