В нея Рон вижда мъртвия си син.
— Бетс?
Кимна му.
— Може и да си прав.
Той седна до нея и взе ръката й в своята.
— Днес говорих със Сид. Трябва им мениджър за новия офис в Атланта. Това е една прекрасна възможност.
Иска да бяга, мина й през ума. Засега все още я търпи, но присъствието й винаги ще му причинява болка.
— Обичам те, Рон.
— И аз те обичам, мила.
Тя искаше той да е щастлив. Готова бе да го пусне, стига това да му е от полза. Необходимо му бе да се махне от нея. Не понася настоящето. Но не може и тя да избяга заедно с него. Винаги ще му напомня за Спенсър, за онази кошмарна нощ върху училищния покрив. А тя го обича. Има нужда от него. Колкото и егоистично да звучеше, мисълта, че може да го загуби, я ужасяваше.
— Какво ще кажеш за Атланта? — попита Рон.
— Засега нищо.
— Страшно ще ти хареса.
Целия си живот бе прекарала в Ню Джърси.
— Знам, че така, накуп, всичко ти идва въз множко — рече той. — Дай да обсъдим нещата едно по едно. Първо круиза, съгласна ли си?
— Окей.
Готов е да отиде навсякъде, само да не е тук. Иска да върне времето. И тя е готова да опита, но ще е безполезно. Връщане няма. Никога. Особено след като имаш близнаците.
— Отивам да се преоблека — каза Рон.
Пак я целуна по бузата. Устните му бяха студени. Сякаш вече си бе заминал. Щеше да го изгуби. Дали след три месеца, или след две години, но рано или късно единственият мъж, който бе обичала, щеше да си тръгне. Дори докато я целуваше, усещаше отдалечаването му.
— Рон?
Той спря с ръка върху стълбищното перило. Обърна се към нея с погледа на човек, който е бил хванат, докато се е мъчел да се изсули. Раменете му увиснаха.
— Трябва да ти покажа нещо — каза Бетси.
Тиа седеше в конферентната зала на бостънския хотел „Фоур сийзънс“ и чакаше компютърджията Брет да донастрои лаптопа. Погледна кой я търси по мобифона — беше Майк.
— На път за мача ли сте вече?
— Не — отвърна той.
— Какво е станало?
— Адам го няма.
— Изобщо ли не се е прибирал?
— Дошъл си е, помотал се малко из стаята си, после хукнал нанякъде.
— И е оставил Джил сама?
— Да.
— Това не е в негов стил.
— Знам.
— Искам да кажа, и друг път е проявявал безотговорност, ама да остави сестричето си без надзор…
— Знам.
Тиа се замисли.
— Звъня ли му по мобифона?
— А ти как мислиш? За толкова тъп ли ме имаш?
— Добре де, не си го изкарвай на мен — прекъсна го Тиа.
— Тогава не ми задавай тъпи въпроси. Разбира се, че го търсих. Няколко пъти при това. Дори оставих — остро поемане на въздух — съобщения да ми се обади.
Тиа забеляза как Брет се правеше, че не чува. Отдалечи се от него.
— Извинявай — рече. — Не исках…
— Нито пък аз. И двамата сме на тръни.
— Какво мислиш да правим?
— Какво можем да направим? — попита Майк. — Аз лично ще чакам тук.
— Ами ако не се прибере?
Мълчание.
— Не искам да ходи на онова парти — рече Майк.
— Съгласна съм.
— Но ако отида там и го спра…
— То също ще е нетипично за теб.
— Кажи ти какво мислиш — попита я той.
— Според мен трябва, независимо от всичко, да отидеш и да го прибереш. Намери някакъв по-заобиколен начин.
— Като как точно си го представяш?
— Никак, засега. Но партито надали ще почне по-рано от два часа. Имаме още време за мислене.
— Добре. Може пък и да ми излезе късметът и да го открия дотогава.
— Звъня ли на Кларк и Оливия?
— Тиа!
— Пардон. Знам, че вече си го направил. Искаш ли да се прибера?
— И какво ще направиш?
— Не знам.
— Тук с нищо не можеш да помогнеш. Взел съм нещата в свои ръце. Всъщност не трябваше дори да те безпокоя.
— Напротив, много хубаво правиш. Няма смисъл да ми спестяваш подобни неприятности. Предпочитам да съм вътре в нещата.
— Добре, пак ще ти звънна. Не се притеснявай.
— Обади ми се веднага, щом го чуеш.
— Окей.
Разговорът приключи. Брет вдигна глава от компютъра:
— Неприятности ли имаш?
— Слушаше ли ме?
Брет вдигна рамене:
— Защо не прегледате доклада на „Е-СпайРайт“?