На всяко свободно местенце висяха разлепени постери на неизвестни никому рок банди — „Пап Смиър“, „Гонореа пъс“. На една веранда седеше майка с бебе на хълбока. Потта се стичаше по лицето й, а зад нея се полюляваше гола електрическа крушка. В занемарената пряка Майк съзря импровизиран платен паркинг с надпис „$10 за цяла нощ“. Някакъв латино с тениска без ръкави и изрязани шорти стоеше на входа й и броеше пари. Хвърли око на Майк и запита:
— Кво търсиш, брато?
— Нищо.
Продължи нататък, към посочения от GPS-а адрес. Двуетажен дом, притиснат между два шумни клуба. Надникна и видя дванайсетина звънеца — нито един с име, само някакви цифри и букви. Сега какво?
Нямаше и най-малка представа.
Можеше да чака отвън, докато Адам излезе. Но каква щеше да е ползата? Станало бе десет часа. Заведенията започваха да се изпълват. Ако Адам бе нарушил семейните правила и бе дошъл тук да се весели, докато излезе, можеха да минат часове. А после? Майк не можеше да си представи как ще изскочи пред Адам и приятелите му и ще каже: „Аха! Хванах ли те най-после?“ И какво, ако го направеше? Какво обяснение щеше да му даде как така изведнъж се е озовал тук?
И какво в крайна сметка целяха двамата с Тиа? Това бе един от основните проблеми по отношение на следенето. Дори да забравеше временно за отявленото нарушение на личното пространство на Адам. Въпросът опираше и до прилагането на правилата. Какво предприемаш, след като си разбрал какво става? Нима да се намесиш и по този начин да загубиш доверието на детето си бе по-маловажно от предотвратяването на една нощ на непълнолетно пиянство? Зависи.
Единственото желание на Майк бе да се убеди, че синът му е в безопасност. Нищо Повече. Спомни си как Тиа каза веднъж, че задачата им е да ги изведат живи и здрави от юношеството до пълнолетието. Донякъде бе права. Юношеските години са пропити от угризения, подклаждани са от хормоните, заредени са с всякакви емоции на десета степен. А пък са тъй кратки. Невъзможно е обаче да обясниш всичко това на един тийнейджър. Ако можеше да предаде поне една мъдрост на своя тийнейджър, тя щеше да гласи: „И това ще мине, и то бързо.“ Те, естествено, не желаеха да се вслушат и именно в това се криеше красотата и безсмислеността на младостта.
Спомни си за чатовете на Адам със СиДжей8115. За реакцията на Тиа и за собственото си вътрешно усещане. Не бе вярващ, не си падаше и по разните там екстрасенси, но в същото време не обичаше — нито в личния си, нито в професионалния живот — да върши нещо срещу така наречените си „предчувствия“. Понякога просто „чувстваме“, че нещо не е както трябва. Независимо дали става дума за диагноза, или за избора на маршрут при дълго пътуване. Независимо дали „нещото“ витаеше във въздуха като леко попукване, или като пълна тишина, опитът бе научил Майк да се съобразява с него.
Та точно сега това му чувство му крещеше, че синът му е в истинска опасност.
Намери го!
Но как?
Нямаше представа откъде да започне. Тръгна обратно по улицата. Няколко проститутки му предложиха услугите си. Повечето му се сториха, че са мъже. Някакъв тип в официален костюм му обяви, че „представлява“ обширен набор от „знойни гърли“ и че ако Майк му изброи предпочитанията си, моментално щял да му осигури желаната компаньонка или компаньонки. Майк дори си позволи да изслуша цялото му наизустено слово, но след това му отказа.
Очите му не спираха да шарят. Някои от младите момичета се дразнеха, когато погледът му се спираше върху тях. По едно време Майк си даде сметка, че е по-стар поне с двайсет години от всички останали по оживената улица. Направи му впечатление, че всеки клуб караше клиентите си да изчакат поне няколко минути, преди да влязат. Пред един имаше само късо въженце, не повече от метър, но и там гардът караше всеки желаещ да се застои зад него поне за десетина секунди, преди да му отвори вратата.
Майк се канеше да свърне надясно, когато с крайчеца на окото забеляза нещо.
Гимназиално яке.
Обърна се мигновено и видя движещия се в обратната посока син на Даниел Хъф.
Или поне му заприлича на ДиДжей Хъф. Беше с онова гимназиално яке, което не слизаше от гърба му. Сто на сто беше той. Или крайно вероятно.
Не, каза си Майк. Абсолютно сигурен съм, че е ДиДжей Хъф.
Младежът бе хлътнал в някаква странична уличка. Майк ускори крачка и го последва. Когато онзи се изгуби от погледа му, дори се позатича.
— Ей, полека бе, дядка!
Блъснал се бе в някакъв с бръсната глава и с верига, провесена от долната му устна. Приятелчетата му се разсмяха на старческата шега. Майк се смръщи и се промъкна покрай тях. Улицата бе станала пренаселена и тълпата сякаш нарастваше с всяка измината от него крачка. След пряката черните готици — пардон, имоси — сякаш понамаляха за сметка на латиносите. Чу наоколо му да говорят на испански. Бялата кожа с цвят на бебешка пудра отстъпи място на различните оттенъци на маслиненочерното. Ризите на мъжете бяха разкопчани до пъпа, та да се виждат снежнобелите им жарсени тениски. Жените приличаха на секси салса-танцьорки и наричаха мъжете путьовци, а дрехите им бяха тъй прозрачни, че напомняха по-скоро на обвивки на кренвирши, отколкото на облекло.