— Покажи ми ги.
На Майк му се гадеше от разговора, но нямаше друг избор. Измъкна двайсетачка. Тя протегна костелива ръка, сякаш скелет се подаваше от ковчег в детските му комикси „Приказки от криптата“.
— Първо ми кажи.
— Нямаш ли ми доверие?
Майк нямаше време. Скъса банкнотата и й подаде половината. Тя я взе и въздъхна.
— Ще ти дам другата половина, след като ми кажеш къде е.
— Ами, сладур, че той е точно зад гърба ти.
Майк понечи да се извърне, когато някой го удари в черния дроб.
Добрият удар в тази област те прави небоеспособен и временно те парализира. Майк знаеше това. В случая ударът не бе перфектен, но много малко му липсваше. Краката му се подкосиха от болка отвори уста, но не успя да издаде никакъв звук. Свлече се на едното си коляно. Втори удар, този път страничен, улучи ухото му. Нещо твърдо рикошира от главата му. Майк се опита да мисли, да изплува от атаката, но нов удар, с крак, го нацели под ребрата. Падна по гръб.
Инстинктът му заработи.
Движи се, мина му през ума.
Претърколи се и усети как нещо остро прободе ръката му. Счупено стъкло, сигурно. Опита се да излази настрани. Нов удар по главата. Стори му се, че мозъкът му политна наляво. Някой го сграбчи за глезена.
Майк ритна. Петата му улучи нещо меко. Някой изрева:
— По дяволите!
Някой скочи отгоре му. Майк и друг път се беше бил, макар само на леда. Все пак беше понаучил едно-друго. Например, да не удря с юмрук, освен в крайна нужда. При юмручен удар можеш да счупиш ръка. От дистанция — може. Но тук се водеше близък бой. Сви ръка и замахна наслуки. Усети контакт малко над китката. Чу чупене на хрущял, някакъв жвакащ звук и усети шурналата по ръката му кръв.
Разбра, че е улучил нечий нос.
Получи нов удар, опита се да отнеме от силата му с движение в същата посока. Ритна наслуки. Беше тъмно, а мракът бе изпълнен с пъшкането на удрящите. Дръпна глава назад за челен удар.
— Помощ! — развика се. — Помощ! Полиция!
Успя някак си да се изправи на крака. Не виждаше лица. Но му бе ясно, че противникът му не е сам. Повече от двама са, предположи. Скочиха му наведнъж и го размазаха върху кофата. По земята се затъркаляха тела, включително и неговото. Майк се биеше отчаяно, но те го бяха накачулили отвсякъде. Успя да издере нечие лице с ноктите си. Скъсаха му ризата.
И тогава видя острието на ножа.
Това го смрази. Не за дълго, но все пак достатъчно. Щом замръзна при вида на острието, усети глух удар по главата си. Падна назад и черепът му издрънча на паважа. Някой притисна ръцете му. Друг му скочи на гърдите. После ударите заваляха отвсякъде. Опита се да мръдне, да вдигне ръце, но крайниците отказаха да му служат.
Усети, че губи съзнание. Че се предава.
Ударите спряха. Тежестта от гърдите му се махна. Някой бе станал от него, или бе махнат оттам с удар. Краката му бяха свободни.
Отвори очи, но видя само сенки. Последния ритник, боц, получи отстрани на главата. Притъмня, а след това всичко изчезна.
Петнадесета глава
В три часа сутринта Тиа опита за кой ли път отново да се свърже с Майк. Никакъв отговор.
Стаята й в бостънския „Фоур сийзънс“ бе прекрасна. Тиа — като всеки друг — обожаваше луксозните хотели — чаршафите, рум сървиса и неограничения достъп до дистанционното на телевизора. До полунощ се бе подготвяла за сутрешното снемане на показания. Мобифонът бе в джоба й, включен на вибратор. На няколко пъти го вади да провери дали не е пропуснала да усети вибрациите.
Никой не я беше търсил.
Къде, по дяволите, беше изчезнал Майк?
Естествено, и тя го търсеше периодически. Звъня и на домашния им телефон, и на мобифона на Адам. Паниката се мъчеше да се намести в съзнанието й, но тя старателно я отбиваше. От Адам всичко можеше да се очаква. Но не и от Майк. Той бе зрял мъж, компетентен до крайност. Именно това бе едно от нещата, които намираше за привлекателни в него. Колкото и антифеминистки да звучеше, Майк Бай й даваше чувство за сигурност, топлота и пълна защита. Той беше нейната скала.
Не знаеше обаче какво да предприеме.
Можеше да наеме кола и да тръгне към къщи. Щеше да й отнеме четири-пет часа. На сутринта щеше да си е у дома. Но какво щеше да предприеме след това? Щеше да се обади в полицията, но те вероятно щяха да й кажат, че е още рано да се тревожи, пък и какво можеха да сторят в такъв ранен час?
Три сутринта. Имаше един-единствен човек, на когото можеше да позвъни по това време.
Никога дотогава не го бе търсила, макар да имаше номера му в своя блакбъри. Двамата с Майк ползваха общ адресен и телефонен указател и общ календар в Майкрософт Аутлук. Чрез програмата синхронизираха и двата си блакбъри, та поне на теория се предполагаше да знаят кой с кого има лични и делови контакти.