Което пък показваше, че нямат тайни един от друг, нали?
Замисли се по въпроса — за тайните и за неизказаните мисли, за нуждата ни от тях, както и за собствения си страх от тях в качеството й на майка и съпруга. Но сега не бе моментът за подобни размишления. Намери номера и натисна бутона ПОЗВЪНЯВАНЕ.
Дори да го бе събудила, гласът на Моу не беше като на сънен човек.
— Ало?
— Тиа съм.
— Какво е станало?
Усети нотките на страх в гласа му. Моу нямаше нито жена, нито деца. В известен смисъл си нямаше никой друг, освен Майк.
— Чувал ли си се с Майк?
— За последен път около осем и половина. Какво е станало? — повтори Моу.
— Мъчеше се да намери Адам.
— Знам.
— Говорихме някъде към девет, ако не се лъжа. Оттогава — ни вест, ни кост.
— Звъня ли му по мобифона?
На Тиа изведнъж й стана ясно какво му е на Майк, когато му задаваше подобни идиотски въпроси.
— Естествено.
— В момента се обличам — каза Моу. — Ще бръмна до вас да видя какво става в къщата. Нали още държите резервния ключ под фалшивата скала до оградния кол?
— Там е.
— Окей, тръгвам.
— Дали да не се обадя в полицията, как мислиш?
— По-добре изчакай да стигна у вас. Двайсет, максимум трийсет минути. Може просто да е заспал пред телевизора.
— Вярваш ли си, Моу?
— Не. Ще ти се обадя веднага щом стигна.
Тиа спусна крака на пода. Хотелската стая внезапно бе загубила всичката си привлекателност. Мразеше да спи сама, дори в луксозни хотели с плътни чаршафи. Предпочиташе мъжът й да е до нея. По всяко време. Рядко им се случваше някой от двамата да прекара нощта другаде и той й липсваше повече, отколкото й се щеше да си признае. Майк не бе чак толкова едър мъж, но бе опората й. Обожаваше топлината, която тялото му излъчваше, целувката по челото й при всяко негово ставане, тежката му ръка върху своя спящ гръб.
Спомни си как една нощ на Майк започна да не му стига въздух. След куп нейни въпроси накрая си призна, че изпитвал някаква тежест върху гърдите си. А Тиа, вместо да прояви силен дух и да се погрижи за него, едва ли не припадна, като го чу. Накрая се оказа, че е страдал от лошо храносмилане, но при самата мисъл тя се бе разревала. Сега си представи как мъжът й се хваща за сърцето и се строполява на пода. И изведнъж си даде сметка, че това все някой ден щеше да се случи — може би чак след трийсет, четирийсет или петдесет години, но то, или нещо не по-малко ужасно, бе неизбежно. Писано бе да се случи на всяка двойка — била тя щастлива, или нещастна — а тя нямаше да може да го преживее, ако то сполетеше Майк. Понякога късно нощем, докато го наблюдаваше как спи, Тиа се улавяше, че шепне както на него, така и на някаква всевишна сила: „Обещай ми, че ще си отида първа. Обещай ми.“
Да се обади на полицията.
Но какво щяха да предприемат те? Засега нищо. В телевизионните серии ФБР се задействаше моментално. Но на Тиа й бе известна една наскорошна поправка на закона, според която лице над осемнайсет години не можеше дори да бъде обявено за изчезнало след толкова кратък срок, освен ако тя не представеше убедителни улики, че е било отвлечено или се намира в сериозна физическа опасност.
Тя обаче с нищо не разполагаше.
Освен това, ако се обадеше сега, първото, което в най-добрия случай щяха да сторят, щеше да е да изпратят полицай да провери дома им. А той можеше да завари там Моу. Можеше да се получи някакво недоразумение.
Най-добре щеше да е да изчака да минат въпросните двайсет-трийсет минути.
Прииска й се да позвъни в дома на Гай Новак и да си поговори с Джил — просто така, да чуе гласчето й. Щеше да й подейства успокоително. По дяволите. Тиа с такова удоволствие се бе съгласила да отиде в тази командировка, да отседне в тази луксозна стая, да навлече огромния пухкав халат, да си поръча нещо от рум сървиса, а сега в крайна сметка се стремеше към ежедневното. На хотелската стая й липсваше живец, топлина. Самотата я накара да потрепери. Стана и намали климатика.
Всичко бе тъй крехко — в това бе проблемът. Не че не го знаеше и дотогава, но като правило никой не ще да мисли колко лесно животът му може да се обърне наопаки, защото самата мисъл може да те докара до лудост. А онези, които изпитват постоянен страх, които функционират само благодарение на лекарствата? Ами именно те осъзнават реалността, осъзнават колко тънка е нишката, на която всичко се крепи. И страдат не от това, че не се примиряват с мисълта, а че не са в състояние да я изключат.
И Тиа бе изживявала подобни периоди. Знаеше го, затова сега полагаше всички усилия да контролира положението. Прободе я завист към шефката й Хестър Кримстайм за това, че си няма никого. Може би така е по-добре. Вярно, в по-общ аспект никак не бе зле да имаш близки, за които да се грижиш повече, отколкото за себе си. Но едновременно с това съществуваше и постоянният страх, че можеш да ги загубиш. Казват, че човек е собственост на нещата, които притежава. Не е точно така. Човек е собственост на онези, които обича. Започнеш ли да обичаш, ставаш заложник за цял живот.