Седяха на кухненската маса. Бет, „приятелката за седмицата“, както й викаше Ясмин, бе направила опит да ги впечатли с някакъв засукан омлет с парченца кренвирши и с „легендарните палачинки на Бет“, но за най-голямо нейно разочарование, момичетата решиха да закусят гофрети с настърган шоколад.
— Окей, приятна закуска, момичета — каза Бет през стиснати зъби. — Отивам да се пека на слънце на двора.
В мига, в който затвори вратата зад себе си, Ясмин рипна от масата и се прокрадна до вратата към верандата. Бет не се виждаше никаква. Ясмин се огледа наляво, после надясно и накрая се ухили.
— Какво има? — попита Джил.
— Ела да видиш.
Джил стана и отиде до нея.
— Гледай там, в ъгъла, зад голямото дърво.
— Нищо не виждам.
— Гледай внимателно — каза Ясмин.
След секунда-две Джил забеляза нещо сиво и трептящо и разбра какво й показва Ясмин.
— Бет пуши, а?
— Ъхъ. Крие се зад дървото и пафка.
— А защо й е да се крие?
— Вероятно не желае да пуши пред две силно впечатлителни девойки — подхвърли Ясмин дяволито. — Или се крие от баща ми. Той мрази пушачите.
— Ще я изпортиш ли?
Ясмин сви рамене и се подсмихна.
— Отде да знам? Нали всички останали ги портим? — Започна да рови в някаква дамска чанта. Джил хлъцна от изненада.
— На Бет ли е?
— Да.
— Недей тогава.
Ясмин й се изплези и продължи да тършува. Джил се доближи и надникна:
— Нещо интересно?
— Нищо. — Ясмин извади ръка от чантата. — Ела, ще ти покажа нещо интересно.
Пусна чантата на плота и тръгна за горния етаж. Джил я следваше по петите. В банята на площадката имаше прозорец. Ясмин надникна през него. После и Джил. Оттук виждаха ясно застаналата под дървото Бет, а тя пафкаше, сякаш се намираше под вода, а някой й бе подал маркуч с въздух. Поемаше дълбоко, със затворени очи, а бръчките на лицето й се бяха отпуснали.
Ясмин се отлепи безмълвно от прозореца и даде знак на Джил да я последва. Влязоха в стаята на баща й. Ясмин се упъти право към нощното му шкафче и дръпна чекмеджето.
На Джил дори не й мигна окото. Това поне бе едно от нещата, по които си приличаха. И двете обичаха да изследват. Това сигурно е присъщо на всички деца, мина през ума на Джил, но у дома баща й я наричаше „Хариет шпионката“. Все се пъхаше, където не й е работата. Когато бе на осем години, бе намерила в чекмеджето на майка си някакви стари снимки. Бяха на дъното, под куп пощенски картички и флакони за хапчета, които майка й бе купила от Флоренция по време на една университетска ваканция.
На една от снимките имаше момче, което й се стори на тогавашната й възраст — осем, евентуално девет. Застанало бе до момиче, което бе с една-две години по-малко. В момиченцето Джил моментално разпозна майка си. На гърба на снимката някой с красив почерк бе написал „Тиа и Дейви“ и годината.
Никога не бе чувала за Дейви. Но се учеше. Ровичкането й бе дало ценен урок. И родителите обичат да си имат тайни.
— Виж това — каза Ясмин.
Джил надникна в чекмеджето. Най-отгоре мистър Новак държеше пакет презервативи.
— Уф, гадост.
— Мислиш ли, че ги използва с Бет?
— Изобщо ми е противно да мисля за това.
— А мен питаш ли ме какво ми е? Та той е собственият ми баща.
Ясмин бутна чекмеджето навътре и отвори другото под него. Гласът й внезапно се превърна в шепот:
— Джил?
— Кажи.
— Виж тук какво има.
Ясмин пъхна ръката си покрай някакви стари пуловери, една метална кутия, свити на топки чорапи и след това спря. Извади нещо и се засмя.
Джил отскочи назад.
— Какво по…?
— Пистолет.
— Знам, че е пистолет!
— И е зареден.
— Прибери го. Не мога да повярвам, че баща ти държи зареден пистолет.
— Много бащи го правят. Да ти покажа ли как се вдига предпазителят?
— Недей.
Ясмин все пак го вдигна. И двете гледаха оръжието със страхопочитание. Ясмин го подаде на Джил. Отначало Джил се противеше, но изведнъж нещо във формата и цвета му я привлече. Положи го върху дланта си. Продължи да се диви на теглото, хладнината и простотата му.
— Искаш ли да ти кажа нещо? — попита Ясмин.
— Казвай.
— Ама обещай, че няма да кажеш.
— Разбира се.
— Когато го открих, започнах да си представям как го насочвам към мистър Луистън.