Джил остави внимателно оръжието.
— Почти виждах пред очите си как влизам в час, а то е в раницата ми. Понякога си мисля дали да не изчакам до след часовете, когато няма да има други хора, после ще изтрия отпечатъците и ще изчезна. Или да отида в дома му — знам къде е, в Уест Ориндж, — а там като го убия, никой няма да ме заподозре. После пък си мисля дали да не го направя пред целия клас, та всички деца да ме видят, а после може да обърна пистолета и към тях, но реших, че ще стане нещо като в гимназията „Колъмбайн“, а пък аз не съм отчуждена като някакъв готик.
— Ясмин?
— Кажи.
— Ти направо ме плашиш.
Ясмин се усмихна:
— А, някакви си блуждаещи мисли. Напълно безопасни са, нали разбираш? Нищо няма да направя.
Мълчание.
— Той ще си плати — каза Джил. — Нали знаеш? Мистър Луистън, де.
— Знам.
Чуха кола по алеята към гаража. Мистър Новак си бе у дома. Ясмин най-спокойно взе пистолета, постави го на дъното на чекмеджето, после нареди всичко отгоре, сякаш нищо не е било. Изобщо не се забърза, дори когато чуха входната врата да се отваря и баща й да се провиква:
— Ясмин? Момичета?
Ясмин затвори чекмеджето, усмихна се и отиде до вратата.
— Идваме, тате!
Тиа дори не си събра багажа.
В момента, в който свърши да говори с Майк, хукна към фоайето. Брет още търкаше сънливите си очи. Вечно немитата му коса стърчеше на всички посоки. Беше й предложил да я закара до Бронкс. Микробусът му бе пълен с компютърно оборудване и вонеше на пръч, но кракът му не се вдигаше от педала за газта. Седнала до него, Тиа проведе няколко телефонни разговора. Първо събуди Гай Новак, съобщи му, че с Майк се е случило нещастие и го помоли да задържи Джил у тях. Той бързо се съгласи и й изказа съчувствието си.
— Какво да й кажа обаче? — попита я Гай Новак.
— Просто й кажи, че му се е явил спешен ангажимент. Няма смисъл да я тревожим.
— Разбира се.
— Благодаря ти, Гай.
Тиа не откъсваше очи от шосето, сякаш това можеше да съкрати времето за пътуване. Опита се да възстанови какво точно се е случило. Майк бе споменал, че е ползвал клетъчен телефон с GPS. Установил, че Адам е на някакво необичайно място в Бронкс. Отишъл там, сторило му се, че видял Хъф, после го пребили.
Адам бе все още в неизвестност — може като предишния път да е решил просто да се махне за ден-два.
Обади се на Кларк, после и на Оливия. Никой от тях не бе виждал Адам. Позвъни и на домашния телефон на Хъф, но никой не вдигна. През по-голямата част от нощта, та дори и през днешната сутрин подготовката за снемането на показанията бе изместила ужаса й на по-заден план — до момента, в който Майк се бе обадил от болницата. Край. Страхът — първичен и неудържим — я бе обзел напълно. Не можеше да си намери място на седалката.
— Добре ли си? — попита Брет.
— Добре съм.
Но не беше. Все се връщаше към онази нощ, в която Спенсър Хил бе избягал и се бе самоубил. Спомни си как Бетси й се беше обадила…
— Адам да е виждал Спенсър…?
Паниката в гласа на Бетси. Ужасът. И накрая — покой. Достатъчно се бе тревожила, че да заслужи всяка секунда от последвалия покой.
Тиа затвори. Изведнъж й стана трудно да диша. Усети стягане в гърдите си. Загълта жадно въздух.
— Да отворя ли прозореца? — попита Брет.
— Нищо ми няма.
Успя да се овладее и да се обади в болницата. Свърза се най-после с лекаря, но не научи нищо ново. Майк е бил пребит и ограбен. Доколкото разбра, нападателите са били неколцина и са го спипали в някаква тясна уличка. Имал силно сътресение и изкарал в безсъзнание няколко часа, но сега си почивал и щял да се оправи.
Позвъни на домашния телефон на Хестър Кримстайн. Шефката й бе умерено разтревожена за състоянието на съпруга и сина на Тиа. И изключително разтревожена за делото.
— Синът ти и друг път е бягал, нали? — запита Хестър.
— Веднъж.
— Вероятно и сега случаят е същия.
— Може да е и по-сериозно.
— Като какво, например? — попита Хестър. — За колко часа бе насрочено снемането на показанията, казваш?
— За три следобед.
— Ще поискам отлагане. Ако не го дадат, ще се наложи да се върнеш.
— Това е на шега, нали?
— Доколкото разбирам, тук нищо не можеш да направиш. А по телефон можеш да говориш отвсякъде. Ще ти уредя да те вземе частният ми самолет, та да излетиш от Титърбъро.
— Но става дума за собственото ми семейство.
— Точно така. А пък аз ти казвам, че можеш да се откъснеш от него за няколко часа. От присъствието ти на теб може и да ти стане по-добре, но на тях няма да им помогне. Аз обаче имам на ръцете си невинен човек, който може да отиде в затвора за двайсет и пет години, ако ние с теб осерем нещата.