Обърна се и хвърли поглед към Джо. Главата му бе клюмнала, а очите — затворени.
Мина откъм гърба му и сложи длани на раменете му. Той потръпна от допира. Потръпването бе само за миг, но тя усети как минава по цялото му тяло. През последните няколко седмици ставаше все по-напрегнат. Остави ръцете си там, където бяха, и той постепенно се отпусна. Започна да масажира плещите му. Едно време страшно му харесваше. Този път й потрябваха няколко минути, но накрая раменете му започнаха да омекват.
— Не се притеснявай.
— Изтървах нервите си.
— Разбирам.
— Стигнах до ръба, както винаги, но този път…
— Разбирам.
Наистина го разбираше. Именно затова смятаха Джо Луистън за добър учител. У него имаше плам. Успяваше да задържи вниманието на учениците си, шегуваше се с тях, понякога прекрачваше границата на позволеното, но те точно затова го обичаха. Слушаха какво им говори и се учеха. И в миналото бе имало дребни родителски оплаквания от изпълненията му, но той си имаше достатъчно привърженици, та му се разминаваше. Повечето родители направо се биеха да вкарат детето си в класа на Джо. Радваше ги това, че децата им ходят с удоволствие на училище и че учителят им е обзет от истински ентусиазъм, а не отчиташе просто дейност. За разлика от Доли.
— Страшно го обидих онова дете — каза той.
— Не си го направил нарочно. Децата и родителите продължават да те обичат.
Той не отговори.
— Ще й мине. Всичко е до време, Джо. И това ще се забрави.
Долната му устна затрепери. Той направо се съсипваше. И колкото и да го обичаше, колкото и да знаеше, че тя никога няма да може да се сравнява с него като учител и човек, Доли съзнаваше и това, че съпругът й не е от най-силните мъже. Независимо какво смятаха хората. Израснал в голямо семейство, най-малкият от петте деца, а баща им бил ужасно доминираща личност. Все се подигравал с най-малкия и най-нежния си син, та Джо намирал спасение в това да е смешен и забавен. Джо Луистън бе най-свестният мъж, който познаваше, но същевременно бе слаб.
Това не й пречеше. Беше се нагърбила с функциите на семеен стожер. На нея се бе паднало да крепи мъж и семейство.
— Съжалявам, че се изпуснах — каза Джо.
— Няма нищо.
— Ти си права. И това ще се забрави.
— Точно така. — Целуна го по врата, после по любимото му място — зад ухото. Пусна език и го завъртя. Този път обаче той не изстена. — Защо не оставиш тетрадките за малко? — Пошепна му тя.
Той се отдръпна, макар и съвсем леко.
— Не мога. Трябва да ги свърша.
Доли се изправи и отстъпи крачка назад. Джо Луистън се усети и се опита да замаже гафа:
— Какво ще кажеш за някой друг път?
Това тя го казваше, когато не бе в настроение. Нима не бе „женски“ израз? В това отношение поне Джо винаги беше агресивната страна — там поне не показваше слабост, — но през последните няколко месеца, откакто бе направил оная грешка на езика, с извинение за израза, дори и в това отношение се бе променил.
— Защо не? — отвърна тя и го остави.
— Къде отиваш? — попита той.
— Излизам за малко — каза Доли. — Ще се отбия до магазина, после ще взема Али. Ти си гледай тетрадките.
Доли Луистън се качи набързо до горния етаж, влезе в интернета, намери адреса на Гай Новак и инструкции как да стигне дотам. Провери и електронната си поща в училище — родителските оплаквания край нямаха, — но от два дни нещо й бе станало.
— Пощата ми още не работи — провикна се тя към долния етаж.
— Ще видя какво й е — отвърна Джо.
Доли разпечата упътването как да стигне до дома на Гай Новак, сгъна листа на четири и го пъхна в джоба си. На излизане лепна целувка върху темето на Джо. Той й каза, че я обича. Тя му отвърна, че и тя го обича.
Грабна ключовете и се впусна след Гай Новак.
По израженията на лицата им Тиа разбра: полицаите не вярваха, че Адам е изчезнал.
— Мислех, че ще го включите в жълтия бюлетин, или нещо такова — каза Тия.
Полицаите пред нея бяха комична двойка. Единият бе дребен латино в униформа и се казваше Гутиерес. Високата черна жена до него се бе представила като детектив Клеър Шлич.
Отговорът на въпроса й дойде именно от Шлич:
— Случаят със сина ви не отговаря на изискванията за жълт бюлетин.
— Защо?
— Трябва да са налице някакви улики, че наистина са го отвлекли.
— Но той е само на шестнайсет и липсва.
— Вярно.
— Какви улики ви трябват повече?
— Не би било лошо да има някакъв свидетел — вдигна рамене Шлич.