— Заради синините ли сте тук?
— Не — отвърна Майк. Останалите полицаи засилиха темпото. Подаваха си бумаги, подвикваха си един на друг и притискаха слушалки с брада към раменете си.
— Търся офицера Хъф.
— Имате предвид капитан Хъф?
— Да.
— Мога ли да знам по какъв въпрос?
— Предайте му, че го търси Майк Бай.
— Както виждате, в момента сме доста заети.
— Виждам — рече Майк. — Нещо сериозно ли е?
Младежът го изгледа косо, да му подскаже, че това всъщност не му влиза в работата. Майк подочу откъслечни фрази за кола, паркирана на паркинга на хотел „Рамада“, но нищо повече.
— Имате ли нещо против да поседнете там, докато се свържа с капитан Хъф?
— Няма проблем.
Отиде до пейката и седна до костюмиран мъж, който попълваше някакви бланки. Един от полицаите се провикна:
— Целия персонал вече проверихме. Никой не я е виждал.
Майк се замисли за какво може да става дума, но само за да потисне гнева си. Хъф го бе излъгал.
Майк не сваляше очи от младия полицай. Когато онзи окачи слушалката и вдигна поглед, Майк усети, че новината няма да е добра.
— Мистър Бай?
— Доктор Бай — поправи го Майк. Може би бе прозвучало арогантно, но понякога хората се отнасяха другояче с лекарите. Не често. Но все пак понякога.
— Доктор Бай. Боя се, че сме страшно натоварени днес. Капитан Хъф ме помоли да ви предам, че ще ви се обади при първа възможност.
— Това не ми върши работа — каза Майк.
— Моля?
Приемната на участъка бе общо взето открито помещение. Имаше оградка, около метър висока — защо ли ги има във всички участъци? Кого може да спре тя с незаключената си вратичка? В дъното ясно се виждаше надписът на една от вратите КАПИТАН ХЪФ. Запъти се забързано, което му докара нови болки в ребрата и по лицето. Пристъпи покрай тезгяха.
— Сър?
— Не се притеснявайте. Знам пътя.
Дръпна резето и забърза към кабинета на капитана.
— Стой! Не мърдай!
Майк бе преценил, че хлапакът надали ще стреля, затова продължи напред. Стигна вратата преди някой да го е настигнал. Натисна дръжката. Отключено бе. Блъсна я навътре.
Хъф седеше зад бюрото си и говореше по телефона.
— Какво, по дяволите…?
Хлапакът полицай от тезгяха бе зад гърба му, готов да го събори на пода, но Хъф му махна да си върви.
— Всичко е наред.
— Извинявай, капитане, но той направо нахълта.
— Не се тревожи. Само затвори вратата, Окей?
На хлапака това не му се хареса, но все пак изпълни заповедта. Една от стените на кабинета бе остъклена и той остана да наблюдава през нея. Майк го изгледа кръвнишки, после посвети цялото си внимание на Хъф.
— Ти ме излъга.
— Имам много работа, Майк.
— Видях сина ти, преди да ме пребият.
— Не може да си го видял. Той си беше вкъщи.
— Не е вярно.
Хъф не стана. Но и не покани Майк да седне. Постави ръце на тила си и се облегна назад.
— Всъщност никак нямам време за този разговор.
— Синът ми е бил у вас. После е отишъл с кола в Бронкс.
— Откъде знаеш, Майк?
— Телефонът на сина ми има GPS.
— Уау — вдигна вежди Хъф.
Това сигурно вече му бе известно. Нюйоркските му колеги вероятно му го бяха съобщили.
— Защо ме лъжеш, Хъф?
— С каква точност работи този GPS?
— Моля?
— Може изобщо да не е бил с ДиДжей. Може да е бил в съседна къща. Момчето на Лъбеткин живее само на две къщи от нас. Или пък да е бил у нас преди да се прибера. Или може да се е мотал наоколо и да е мислил да влезе, пък после да се е отказал.
— Сериозно ли говориш?
На вратата се почука. Друг полицай подаде глава.
— Мистър Кордоба е тук.
— Отведи го в стая „А“ — рече Хъф. — Идвам след секунда.
Полицаят кимна и остави вратата да се затвори. Хъф стана. Бе висок мъж със зализана назад коса. Обикновено се държеше по полицейски спокойно, като през онази вечер пред дома си. И сега се придържаше към същото поведение, но усилието сякаш го изтощаваше. Срещна погледа на — Майк. Майк не извърна очи.
— Синът ми си бе у дома през цялата нощ.
— Лъжеш.
— Трябва да вървя. Не желая да разговарям повече с теб. Запъти се към вратата. Майк се изпречи на пътя му.
— Трябва да говоря със сина ти.
— Махни се от пътя ми, Майк.
— Няма.
— Лицето ти.
— Какво му е?
— Май достатъчно бой си изял вече — рече Хъф.
— Искаш ли да пробваш?