Хъф не отвърна.
— Хайде, Хъф. Вече съм бит. Искаш ли да опиташ пак?
— Какво значи „пак“?
— Може и ти да си бил там.
— Какво?
— Синът ти беше. Сигурен съм. Така че хайде да се сбием. Само че този път лице в лице. Ти и аз. Без други, които да ми скочат, докато не гледам. Давай. Свали си пистолета и заключи вратата. Кажи на колегите си да ни оставят на мира. Дай да видим колко твърд си наистина.
Хъф се подсмихна.
— И смяташ, че това ще ти помогне да намериш сина си?
И Майк осъзна — онова, което му бе казал Моу. Говореше за „лице в лице“ и „ти и аз“, а всъщност трябваше да му говори така, както го съветваше Моу: като баща с баща. Не че на Хъф щеше да му е приятно да му го напомни. Напротив. Майк се мъчеше да спаси сина си. Но и Хъф вършеше същото. Майк не даваше и пукната пара за ДиДжей Хъф. Но и Хъф не даваше пукната пара за Адам Бай.
Целта и на двамата бе да защитят синовете си. И Хъф бе готов да се бие в името на тази цел. Независимо от изхода на двубоя, той нямаше да изневери на детето си. Същото важеше и за всички останали родители — на Кларк, на Оливия, на всеки друг. Именно тук бе грешката на Майк. Тиа и той разговаряха с възрастни, които биха се хвърлили и върху невъзпламенена граната, за да опазят рожбите си. А трябваше да търсят начин да заобиколят родителската охрана.
— Адам го няма — каза Майк.
— Това го знам.
— Говорих с нюйоркската полиция по въпроса. Но тук кой може да ми помогне да го намеря?
— Предай на Касандра, че ми липсва — прошепна Наш.
И най-после, след толкова дълго време, всичко свърши за Реба Кордоба.
Наш закара трупа до складовете на „Ю-Стор-Ит“ на Шосе номер 15 в окръг Съсекс. Нощта бе паднала. Наоколо нямаше жива душа. Остави тялото в боклукчийска кофа, където шансът да го открият бе минимален. Складовете са идеални за тази цел. Чел бе някъде, как някакъв отвлечен го заключили в един от контейнерите. Умрял вътре от задушаване. Но Наш бе чувал и други истории, от които дробовете ти можеха да колабират. Човек вижда обяви за липсващи лица, чуди се къде ли са изчезнали онези деца, дето слагат снимките им по кутиите с мляко, или жените, които един ден са излезли съвсем невинно от къщи, а много често — по-често, отколкото би му се искало да знае — те са вързани, с парцал в устата, дори живи, в складове като тукашния.
Освен това Наш знаеше, че според полицаите всеки престъпник си има свой собствен метод на действие. Може и така да е — повечето престъпници бяха идиоти, — но Наш правеше точно обратното. Бе изпотрошил костите по лицето на Мариан, но Реба изобщо не бе докоснал по лицето.
Ръководеше се отчасти от практични съображения. Знаеше, че ще може да скрие истинската самоличност на Мариан. С Реба това бе невъзможно. Съпругът й вероятно вече беше подал заявление, че е изчезнала. И ако полицаите намереха нов труп, та макар и окървавен и размазан от бой, веднага щяха да преценят, че най-вероятно е на Реба Кордоба.
Следователно трябваше да смени своя начин на действие, да направи трупа неоткриваем.
Тук именно бе ключът. Оставил бе тялото на Мариан там, където щяха лесно да го открият. Реба обаче щеше да изчезне безследно. Оставил бе колата й на хотелския паркинг. Нека полицаите си мислят, че е имала среща с любовник. Щяха да тръгнат по тая следа, да проучват кой може да е бил любовникът й. Може пък на Наш късметът му съвсем да проработеше. Възможно е Реба наистина да е имала някое гадже. Тогава полицията щеше да го разнищи. Но като не откриеха трупа, нямаше да има за какво да се хванат и щяха да приемат, че е избягала. Между Реба и Мариан нямаше да има никаква връзка.
Така че щеше да я остави тук. Поне за известно време.
Пиетра си бе възвърнала онзи мъртвешки поглед. Преди години била красива млада актриса в тогавашна Югославия. Започнало етническото прочистване. Мъжа и сина й ги убили пред очите й по неописуем начин. Пиетра нямала късмет — оцеляла. По онова време Наш работеше като наемен войник. Беше я спасил. Или поне онова, което бе останало от нея. Оттогава Пиетра се оживяваше единствено, когато й се налагаше да изпълни някаква роля — като онази в бара, когато гепиха Мариан. През останалото време погледът й бе празен. Сръбските войници бяха изгребали очите й до дъно.
— Обещах на Касандра — каза й той. — Нали разбираш?
Пиетра погледна настрана. Той огледа профила й.
— Кофти ти е за тази, нали?
Пиетра не отвърна. Оваляли бяха тялото на Реба в смес от стърготини и оборска тор. Това щеше да го запази за известно време. На Наш не му се щеше да рискува като открадне нов регистрационен номер. Извади черни електричарски лепенки и промени буквата F на E — вероятно щеше да е достатъчно. В ъгъла на навеса държеше куп други „дегизировки“ за микробуса. Магнитен надпис, рекламиращ блажни бои „Тримесис“. Друг, на Кеймбриджкия университет. Реши вместо тях да залепи на бронята стикера, който бе купил на някаква религиозна конференция на тема „Божията обич“ предишния октомври. Стикерът гласеше: