— Здравей, мамо.
Хал отвори хладилника и надигна кутията с портокалов сок. Едно време — години наред — се бе мъчила да го отучи от този му навик, но в семейството никой друг не пиеше портокалов сок, а и нямаше желание да губи цели часове за такива дреболии. Сега щеше да замине да следва. Малко време им оставаше да са заедно. Имаше ли смисъл да го запълват с подобни глупости.
— Здравей, скъпи? До късно ли стоя?
Той отпи още няколко глътки. Сви рамене. Бе по шорти и сива тениска. Под мишница стискаше баскетболна топка.
— В салона на гимназията ли ще играете?
— Не, в „Херитидж“. — Пак пи, после я попита: — Добре ли си?
— Аз ли? Разбира се. Защо да не съм?
— Очите ти са зачервени.
— Нищо ми няма.
— А и видях като дойдоха онези.
Имаше предвид агентите от ФБР. Задаваха й въпроси за клиниката, за Майк, за неща, които нищо не значеха за нея. При нормални обстоятелства щеше да го обсъди с Хършел, но той в момента май бе зает да планира как ще прекара живота си без нея.
— Мислех, че вече си излязъл — каза.
— Отбих се да взема Рики, а на връщане ги видях. Имаха вид на ченгета.
Айлийн Голдфарб не отговори.
— Ченгета ли бяха?
— Няма значение. Не се притеснявай.
Той прекрати темата, тупна топката и изскочи навън. След двайсетина минути телефонът иззвъня. Погледна часовника. Осем. По това време можеха да я търсят само от спешното. Макар да не бе на повикване, операторите понякога грешаха и се обаждаха не на когото трябва.
Погледна екранчето и видя името на повиквателя: ЛОРИМЪН.
Вдигна слушалката и каза „ало“.
— Сюзън Лоримън на телефона — долетя гласът от отсрещната страна.
— Добро утро.
— Обаждам ви се, защото не желая да обсъждам с Майк това… — Сюзън Лоримън спря, сякаш търсеше подходящата дума — … това положение. За търсенето на донор за Лукас.
— Разбирам — отвърна Айлийн. — Имам приемен час във вторник, ако ви е удобно.
— Не може ли днес да се видим?
Айлийн се канеше да възрази. Най-малко днес й бе до това да помага на някоя, която сама си е навлякла подобни неприятности. Но не става дума за Сюзън Лоримън, напомни си тя. Става дума за сина й Лукас — нейният пациент.
— Предполагам, че ще може. Елате.
Двадесет и втора глава
Тиа отвори още преди Бетси Хил да бе успяла да почука и направо я запита:
— Знаеш ли къде е Адам?
Въпросът й изненада Бетси Хил. Очите й се разтвориха широко и тя замръзна на място. Видя лицето на Тиа и поклати глава:
— Никаква представа нямам.
— За какво си дошла тогава?
Бетси Хил недоумяваше.
— Да не би Адам да е изчезнал?
— Да.
Кръвта се смъкна от лицето на Бетси. Кой знае какви ужасни спомени отключва разговорът им — мина през ума на Тиа. Нима самата тя не си бе давала сметка колко сходен бе случаят с онзи на Спенсър?
— Тиа?
— Кажи.
— Проверихте ли на покрива на прогимназията? Там, където бяха намерили Спенсър.
Спорът, разговорът, всичко приключи. Тиа извика на Джил, че след малко се връща — няма как, Джил скоро щеше да е достатъчно голяма, за да я оставят сама за кратко време — и двете жени се втурнаха към колата на Бетси Хил.
Шофираше Бетси, а Тиа седеше като истукана на предната седалка до нея. Чак след две преки Бетси наруши мълчанието:
— Вчера говорих с Адам.
Тиа регистрира думите й, но не и смисъла им.
— Какво казваш?
— Нали знаеш за страницата на Майспейс, която създадоха в памет на Спенсър?
Тиа се бореше с мъглата в мозъка си. Мъчеше се да се съсредоточи. Страница на Майспейс. Сети се, че е станало дума преди няколко месеца.
— Знам.
— Там се появи нова снимка.
— Не те разбирам.
— Направена е малко преди Спенсър да умре.
— Но той не е ли бил сам през онази нощ? — попита Тиа.
— И аз така си мислех.
— Все още нищо не разбирам.
— Според мен — каза Бетси Хил — Адам е бил заедно със Спенсър тогава.
Тиа се извърна към нея. Бетси Хил не откъсваше очи от пътя.
— И ти си разговаряла с него за това вчера?
— Да.
— Къде?
— На паркинга след часовете.
Тиа се сети за разменените реплики със СиДжей8115:
Какво има?
Майка му ме причака след училище.
— Защо не дойде да говориш с мен? — попита Тиа.
— Защото не желаех да слушам обясненията ти — отвърна Бетси наострено. — Исках да чуя какво ще каже Адам.
В далечината се появи гимназията — ниска, нашироко разпростряла се, невзрачна тухлена постройка. Тиа скочи от колата почти в движение и хукна към сградата. Помнеше, че бяха намерили тялото на Спенсър върху единия от по-ниските плоски покриви, които открай време приютяваха пушачите. Стъпваха на един ъглов перваз и се покатерваха по улука.