— Чакай — извика й Бетси Хил.
Но Тиа вече беше почти там. Макар да бе събота, на паркинга се виждаха доста автомобили — джипове и микробуси. Децата тренираха бейзбол и футбол. Родителите стояха покрай страничните линии, пиеха кафе от картонени чаши, бъбреха по мобифоните, щракаха снимки с телефото обективи или човъркаха блакбъритата си. Тя открай време не обичаше да ходи на мачовете на Адам — колкото и да се мъчеше, не успяваше да овладее страховете си. Ненавиждаше онези агресивни родители, за които нямаше нищо по-ценно от спортните постижения на отрочетата им — струваха й се жалки и дребнави — и нямаше намерение да става като тях. Видеше ли сина си на леда, започваше да се вайка вътрешно дали е щастлив, а приливите и отливите в настроението му я съсипваха напълно.
Примига, за да прогони сълзите, и продължи да тича. Стигна до ъгъла и се вцепени.
Первазът го нямаше.
— Махнаха го след смъртта на Спенсър — каза зад гърба й настигналата я Бетси. — Да не се качват децата повече. Извинявай, забравих да ти кажа.
Тиа я погледна изкосо.
— Децата винаги намират начин.
— Знам.
Огледаха се, но не откриха друг път към покрива. Изтичаха до главния вход. Заблъскаха по заключената врата, докато не се появи някакъв разсилен, чието име КАРЛ бе изписано върху униформата.
— Затворено е — съобщи Карл през стъклената врата.
— Трябва ни да се качим на покрива — извика Тиа.
— Покрива ли? — смръщи вежди Карл. — За какво ви е потрябвал?
— Пуснете ни, моля ви — замоли го Тиа.
Разсилният премести поглед надясно, видя Бетси Хил и усети как го побиха тръпки. Явно я позна. Без да каже и дума повече, Карл извади ключовете и отвори.
— Насам — каза им.
И той се затича с тях. Сърцето на Тиа направо щеше да изскочи от гърдите й. Очите й продължаваха да са пълни със сълзи. Карл отвори някаква врата и посочи към ъгъла. В стената имаше вградена метална стълба — от онези, дето ги има по подводниците. Тиа не се поколеба дори за миг, а тръгна да се катери. Бетси Хил я следваше по петите.
Стигнаха до покрива, но от противоположната му страна. Училището бе на повече от сто години и имаше почти две хиляди ученици. С течение на времето го бяха разширявали неколкократно и съответно се бяха прибавили и нови покриви. Намираха се върху допълнение към началната сграда, строено преди цели осемдесет години. А Спенсър го бяха открили върху една ниска пристройка от шейсетте.
Тиа се втурна по настилката от катран и фини камъчета, следвана от Бетси. Покривите бяха на различни нива. На едно място им се наложи да скочат от височина горе-долу колкото един етаж. Направиха го, без да се замислят.
— Натам — викна Бетси и посочи ъгъла.
Свиха към покрива, който им трябваше, и спряха. Тяло нямаше.
Това бе най-важното. Адам не беше там. Но други бяха идвали.
Наоколо бе пълно със счупени бирени бутилки, фасове и нещо като останки от марихуана. Как им викаха? Козчета?
Но не това бе накарало Тиа да замръзне на място. Имаше и свещи.
Десетки свещи. Повечето изгорели до восъчни петна. Приближи се и докосна една от тях. Бяха се втвърдили, но имаше и една-две все още меки, явно догорели наскоро.
Тиа се извърна. Бетси Хил не бе помръднала от мястото си. Не плачеше. Само стоеше втренчена в свещите.
— Бетси?
— Точно тук намериха Спенсър.
Тиа се приведе, заразглежда свещите и нещо в тях й се стори познато.
— Точно където са свещите. Качих се тук преди да преместят Спенсър. Те искаха първо да го свалят, но аз казах „не“. Исках първо да го видя. Да видя къде е умряло детето ми.
Бетси направи крачка напред. Тиа не помръдна.
— Качих се по перваза — онзи, дето после го махнаха. Един от полицаите се опита да ме повдигне. Казах му да върви на майната си. Накарах ги всички да се отдръпнат. Рон мислеше, че съм превъртяла. Опита се да ме разубеди. Но аз се покатерих. И видях Спенсър точно на това място. Където си ти сега. Легнал бе на хълбок. Свил се бе като зародиш. Той така и спеше. С опрени в гърдите колене. Престана да смуче палеца си докато спи, чак когато стана на десет. Ти гледала ли си как спят децата ти, Тиа?
Тиа кимна.
— Мисля, че няма родител, който да не го прави.
— А защо мислиш, че го правят?
— Защото в съня си изглеждат абсолютно невинни.
— Може и да си права — каза Бетси и леко се усмихна. — Но аз все пак си мисля, че това е единствената ни възможност да се вгледаме на спокойствие в тях, да им се порадваме. Ако ги загледаш по този начин, докато са будни, ще решат, че си изкукуригала. Но докато спят…