— Връзката ни с голямото зелено „Д“ стига дотук, Майк.
— Ти каза, че не си очаквал да ме видиш толкова скоро на крака.
— Казах го.
— А знаеш ли защо ме виждаш?
Онзи сви рамене.
— Защото синът ми го няма още. Казва се Адам. На шестнайсет е и според мен го заплашва голяма опасност.
— За което съжалявам — каза Антъни и продължи да крачи.
— Трябва ми определена информация.
— Приличам ли ти на указател? Аз живея тук. И не говоря за това какво съм видял.
— Стига с тези глупости за „уличен кодекс на честта“.
— А ти престани с твоите глупости, че „дармътци винаги се подкрепят един друг“.
Майк положи длан върху ръката му:
— Имам нужда от твоята помощ.
Антъни се отдръпна и ускори крачка. Майк го застигна.
— Няма да мръдна оттук, Антъни.
— Така си и мислех. — Спря. — Как се чувстваше там?
— Къде?
— В „Дартмът“.
— А, много гот ми беше — отвърна Майк.
— И на мен. Беше някакъв друг свят. Нали ме разбираш?
— Разбирам те.
— Никой тук в махалата не бе и чувал за този колеж.
— А ти как влезе?
Антъни се засмя и намести очилата си:
— Питаш ме как са приели един голям черен брат от улицата в снежнобелия „Дартмът“?
— Да — каза Майк, — точно това те питам.
— Бях добър футболист, може би велик. Искаха ме университети с отбори в дивизия 1А. Можех да играя и в някой отбор от Голямата десетка.
— Обаче?
— Обаче знаех колко всъщност струвам. За професионалната лига не ставах. Тогава какъв смисъл щеше да има? Нула образование, диплома само за украшение. Точно затова избрах „Дартмът“. Пълна стипендия и бакалавърска степен в хуманитарните науки. Каквото и друго да ми се случи оттук нататък, винаги ще си остана дипломант на колеж от Айви лиг.
— И сега постъпваш в правния на Колумбийския.
— Точно така.
— А после? Имам предвид, като го завършиш и него?
— Ще се върна в махалата. Не го правя, за да се махна оттук. Тук ми е добре. Искам и махалата да стане по-добра.
— Хубаво е да си човек с принципи.
— Да, но не и доносник.
— Не бива да ми обръщаш гръб, Антъни.
— Знам.
— При други обстоятелства с удоволствие бих си говорил и по-дълго за нашата алма матер.
— Но трябва да вървиш да спасяваш сина си.
— Точно така.
— Струва ми се, че съм го виждал преди. Но, от друга страна, те толкова си приличат с тези черни дрехи и намусени физиономии заради това, че светът им е дал всичко и това ги мъчи. Трудно ми е да им съчувствам. Тук, в махалата, ако искаш да изключиш, надрусваш се яко. А те от какво да изключат — от уютния дом и любящите ги родители ли?
— Не е толкова просто — каза Майк.
— Сигурно.
— И аз тръгнах от нулата. Понякога ми се струва, че така е дори по-лесно. Когато нямаш нищо, амбицията ти идва по естествен път. Знаеш за какво се бориш.
Антъни не отговори.
— Синът ми е добро момче. В момента изживява някаква криза. Мое задължение е да го опазя, та да излезе здрав и читав от нея.
— Твое, но не и мое.
— Видя ли го снощи, Антъни?
— Може и да съм. Де да знам? Малко неща знам поначало.
Майк само го изгледа.
— Има там един клуб за непълнолетни. Уж бил безопасно място специално за тийнейджъри, с всичките му там съветници и психотерапевти. Но комай е само за прикритие на купона.
— Къде се намира?
— На две-три преки от моя клуб.
— А какво точно имаш предвид, като казваш „прикритие на купона“?
— А ти какво мислиш? Наркотици, алкохол и тям подобни. Носят се слухове, че и мозъците им промивали. Ама аз не вярвам. Знам едно обаче. Не си ли един от тях, по-добре стой надалече.
— В смисъл?
— В смисъл, че разправят, че били много опасни. Като сган, може би. Но хората гледат да не ги закачат много. Само това мога да ти кажа.
— И ти смяташ, че синът ми е бил точно там?
— Ако е бил тъдява и е на шестнайсет — да. Най-вероятно е бил там.
— Как се казва това място?
— Клуб „Джагуар“ май беше. Имам им адреса. Даде го на Майк, а той му подаде визитката си.
— Тук са всичките ми телефони.
— Ъхъ.
— Ако случайно видиш сина ми…
— Аз не съм бавачка, Майк.
— Няма значение. И синът ми не е бебе.
Тиа държеше снимката на Спесър Хил.
— Не разбирам защо си сигурна, че този в дъното е Адам.
— В началото не бях — отвърна Бетси Хил. — Но после му поставих ребром въпроса.
— Може той просто да е превъртял, като е видял снимката на умрелия си приятел.
— Напълно е възможно — съгласи се Бетси с тон, който гласеше: Няма начин.
— И ти си сигурна, че снимката е направена през онази нощ?
— Да.
Тиа кимна. Замълчаха. Все още бяха у Тиа. Джил гледаше телевизия на горния етаж. „Хана Монтана“ се носеше оттам на приливи.
— И какво означава това според теб, Бетси?
— Всички отричаха да са виждали Спенсър през онази нощ. Твърдяха, че бил сам.
— И това те кара да смяташ, че не е било така?
— Да.
— А ако не е бил сам, какво значи това?
Бетси се замисли.
— Не знам.
— Нали сте получили прощалното му писмо?
— Само като текст. Всеки може да прати SMS.
Тиа пак се усети. В определен смисъл двете майки си противостояха. Ако Бетси Хил се окажеше права за снимката, значи Адам е лъгал. А щом Адам е лъгал, един господ знае какво точно е станало през онази нощ.
Тиа реши, че е по-добре да не казва на Бетси за разменените в чата реплики между Адам и СиДжей. Поне засега. Докато не узнаеше още.
— Не обърнах внимание на някои признаци — каза Бетси.
— Какви?
Бетси Хил затвори очи.
— Бетси?
— Веднъж го изшпионирах. Е, не точно, но… Беше станал току-що от компютъра и щом излезе от стаята, аз се шмугнах вътре. Да видя с какво се занимава. Не биваше да го правя, нали ме разбираш? Нямах право да се пъхам в личния му живот.
Тиа премълча.
— И все пак кликнах върху оная стрелка НАЗАД, дето е отгоре на браузъра. Нали я знаеш?
Тиа кимна.
— А той… бе гледал сайтове за самоубийства — разни истории за деца, които се самоубили, неща от този род. Нямах много време за гледане. И не направих нищо по въпроса. Просто го блокирах в мисълта си.
Тиа продължи да разглежда Спенсър на снимката. Търсеше признаци, че момчето ще е мъртво след няколко часа, сякаш щеше да му е изписано на челото. Нищо не откри, но какво значение имаше?
— Показа ли тази снимка на Рон? — попита.
— Да.
— И какво?
— Чуди ми се за какво се ровя. Синът ни се самоуби, така че не разбирам към какво се стремиш, Бетси, вика ми. Смята, че го правя, за да постигна примирение.
— А не е ли така?
— Примирение — изплю думата Бетси, сякаш й горчеше в устата. — Какво изобщо означава това? Представи си, все едно, че минавам през някаква врата и я затварям след себе си, а Спенсър остава от другата страна. Не ми трябва подобно нещо, Тиа. Надали има нещо по-цинично от примирението.
Пак се умълчаха. Чуваше се единствено досадният смях на запис от шоуто на Джил.
— Полицията смята, че синът ти е избягал — каза Бетси, — а моят се е самоубил.
Тиа кимна.
— Ами ако грешат? Ако не са прави и в двата случая?