Пиетра продължаваше да мълчи.
— Но да не говорим за това — продължи Наш, — тъй като човекът е незначителен дори тук, на самата своя планета. Дай да слезем за малко на земно ниво, Окей?
Тя кимна.
— Даваш ли си сметка, че динозаврите са живели на тази земя по-дълго, отколкото хората?
— Знам.
— Но това не е всичко. Има още едно нещо, което показва, че човекът не е нищо специално — фактът, че на тази неописуемо малка планета, дори през малкото време, откакто сме на нея, невинаги сме били царете на положението? Но да се върнем на въпроса: даваш ли си сметка колко по-дълго са владеели този свят динозаврите? Два пъти? Пет? Десет пъти?
Тя го погледна:
— Не знам.
— Четирийсет и четири хиляди пъти по-дълго. — Жестикулираше необуздано, изпаднал в транс от аргумента, който цитираше. — Помисли си само: четирийсет и четири хиляди пъти по-дълго. Това се равнява на сто и двайсет години за всеки наш един ден. Можеш ли изобщо да си го представиш? Мислиш ли, че ще оцелеем, та да живеем четирийсет и четири хиляди пъти по-дълго, отколкото сме изкарали досега?
— Не — рече тя.
Наш се облегна.
— Ние, хората, сме едно нищо. Абсолютно. Мислим се за нещо кой знае какво. Смятаме, че имаме някакво значение и че сме любимците на Всевишния. Егати майтапа.
В университета бе чел писаното от Джон Лок за природното състояние — идеята, че най-доброто управление е най-малкото, тъй като, казано с най-прости думи, то е най-близо до природното състояние, до намерението на Всевишния. В това състояние обаче ние се превръщаме в животни. Глупост е да мислим, че сме нещо повече. Колко наивен е онзи, който смята, че човекът е над всичко и че любовта и дружбата са нещо повече от несвързани категории, продукт на един по-интелигентен ум — ум, който е прозрял безсмислието, поради което му се налага да се залъгва и утешава с тях.
Бе ли Наш единственият не луд, та бе пробил тъмата — или просто хората бяха склонни към самозаблуда? И въпреки това.
Въпреки това, от много години Наш жадуваше да е нормален.
Гледаше безгрижните и искаше да е като тях. Съзнаваше, че по отношение на интелигентността бе далеч над средното ниво. В гимназията бе пълен отличник, а на изпитите SAT резултатите му бяха близки до идеалните. После завърши философия в „Уилямс колидж“, като през цялото време се мъчеше да държи лудото настрани от себе си. Но лудото се натискаше да излезе.
Колко му беше да го пусне?
В него съществуваше някакъв примитивен инстинкт да опази своите родители, братя и сестри. Останалите обитатели на света обаче му бяха безразлични — фон, декор, нищо повече. Истината — която бе осъзнал отрано — бе, че изпитваше огромно удоволствие да причинява зло на хората. Открай време. Неизвестно защо. За някои удоволствието е да почувстваш топъл бриз или нежна прегръдка, или да вкараш победния кош в баскетболен мач. За Наш удоволствието бе да премахне още един жител на планетата. Не търсеше това удоволствие умишлено, но го изпитваше, та понякога можеше да се пребори с него, понякога — не.
И точно тогава срещна Касандра.
Стана като при научен експеримент: започваш с бистра течност, но после добавяш капчица катализатор и всичко се променя — и цвят, и плътност, и повърхност. Колкото и глупаво да звучеше, Касандра бе неговият катализатор.
Той я срещна, а тя го докосна и го преобрази.
Изведнъж го сполетя. Любовта. Надеждата, мечтата да се събудиш един ден и да прекараш целия си живот съвместно с друг. Запознаха се във втори курс в „Уилямс“. Касандра бе красавица, но у нея имаше и още нещо — неуловимо. Състудентите му до един бяха влюбени в нея, макар и не като в някакъв сексуален блян, както бе типично за възрастта им. С тромавата си походка и замислена усмивка Касандра беше онзи тип момиче, за каквото всеки би се оженил. Само като я видиш, ти идваше да купиш свой дом, да косиш тревата, да оборудваш градинско барбекю и да попиваш потта от челото й, докато тя ти ражда дете. Пленяваше те и красотата й, но най-вече излъчваната от нея доброта. Човек инстинктивно усещаше, че е специална, че не е способна да стори никому зло.
Стори му се, че и Реба Кордоба има поне мъничко от същото излъчване, та някакво дребно угризение го бе споходило, докато я убиваше. Дребно, но все пак угризение. Помисли си за съпруга й и какво тепърва му предстоеше да изживее. Не че му пукаше, но Наш поне знаеше за какво става дума.