Касандра.
Имаше пет братя, които заедно с родителите им я обожаваха. Усмихнеше ли ти се, докато минаваше край теб, и непознат да беше, пак усещаше как нежно тегли струните на сърцето ти. У дома й викаха Каси. На Наш му бе неприятно. За него тя си остана онази Касандра, която обичаше, а в деня на сватбата им наистина осъзна смисъла на думичката „благословен“.
Връщаха се неколкократно в „Уилямс“ за сбирките на випуска и неизменно отсядаха в хотела „Порчисин“ в Норт Адамс. Все още си я представяше в онази сива сграда на хотела: с положена на корема му глава, както се пееше в една песен, която наскоро чу, с очи, вперени в тавана, докато той галеше косите й и си говореха за всичко и за нищо. Точно така си я спомняше сега — каквато бе преди да се разболее, преди да я диагностицират с рак и да я срежат и преди да умре подобно на всяко друго незначително същество на дребната ни и безкрайно нищожна планета.
Касандра умря, а той окончателно се убеди, че всичко е само една пълна глупост, една шега, а щом вече я нямаше, нямаше смисъл да хаби сили, за да възпира лудото у себе си. Затова го пусна да придойде на воля, като бурен воден масив. А веднъж изпуснато, нямаше начин да го прибере обратно.
Семейството й се мъчеше да го утеши. Те имаха своята „вяра“ и отново му обясниха колко „благословен“ бил да я притежава и как тя щяла да го чака на някакво място, за да останат там заедно за цяла вечност. За тях всичко това бе необходимост, предполагаше Наш. Семейството току-що бе успяло да се съвземе след друга трагедия — три години по-рано най-големият й брат Къртис бе убит по време на някакъв неуспял опит за грабеж, — но той поне си го беше търсил със своя начин на живот. Смъртта на брат й бе съсипала Касандра. Плачеше по цели дни, а на Наш му идваше да пусне лудото на воля, дано намери някакъв начин да облекчи болката й, но в крайна сметка онези, които имаха вяра, успяха да намерят някаква логика в смъртта на Къртис. Вярата им им позволяваше да я включат в някакъв велик общ замисъл.
Но как да си обясниш загубата на такъв любим и любящ човек като Касандра?
Няма начин. Родителите й говореха за отвъдното, но всъщност и сами не си вярваха. Не вярваше и никой друг. Защо ти е да ревеш при нечия смърт, ако ще прекарваш с него вечност в безбрежно щастие? За какво ти е да страдаш за загубата на някой, който уж вече бил на по-добро място? Нима не е изключителна проява на егоизъм това да искаш любимото ти същество да не отиде на по-добро място? А щом повярваш, че ще прекараш вечност в рая с любимата, тогава не остава друго, от което да се боиш — животът не се равнява дори на един-единствен дъх в сравнение с вечността.
Плачеш и страдаш, убеден бе Наш, защото вътре в себе си знаеш, че това е пълна глупост.
Касандра изобщо не беше редом с брат си Къртис и двамата не се къпеха в бяла светлина. Онова, което бе останало от нея след рака и химиотерапията, сега гниеше в земята.
На погребението близките й говориха за съдба, за замисъл и всички останали глупости. Такава била съдбата на любимата му — да живее кратко, да остави силен спомен у всеки, който я е видял, да го издигне до невероятна висота, след което да го пусне да пльосне на земята. Каквато бе неговата съдба. И за нея се замисли. Дори докато бяха заедно, имаше мигове, в които му бе трудно да удържи своята истинска природа — откровеното си, най-близкото до Бога естествено състояние. Щеше ли да успее да поддържа своя вътрешен мир? Или от самото начало бе програмиран да се върне в тъмното място и щеше да твори разруха, дори и ако Касандра бе останала жива?
Никога нямаше да разбере. Но така или иначе, това бе съдбата му.
— Тя нямаше да ни издаде — каза Пиетра.
Осъзна, че му говори за Реба.
— Не можехме да рискуваме.
Пиетра погледна през страничното стъкло.
— Рано или късно полицията ще идентифицира Мариан — каза той. — Или някой ще се усети, че е изчезнала. Полицията ще се заеме със случая. Ще разговарят с приятелите й. Реба със сигурност щеше да им каже.
— Прекалено много човешки животи жертваш.
— Само два дотук.
— А останалите живи? Животът им също се променя.
— Така е.
— Защо?
— Знаеш защо.
— Да не искаш да кажеш, че началото бе поставено от Мариан?
— „Началото“ не е точната дума. Тя промени динамиката.
— И затова умря?
— Тя взе решение, способно да промени, а евентуално и да отнеме живота на ред хора.
— И затова умря? — повтори Пиетра.
— Няма лесни решения, Пиетра. Всеки ден играем ролята на Господ. Някоя жена си купува нов чифт скъпи обувки, а е можела да похарчи тези пари за изхранването на някой умиращ от глад. В такъв смисъл обувките й имат по-голямо значение за нея от един човешки живот. На всички ни се налага да убиваме, за да живеем в по-голямо удобство. Не го отчитаме с точно тези думи. Но го вършим.