Тя стана, усмихна се и му протегна ръка:
— Добре дошъл.
Здрависа се с нея.
— С какво мога да помогна?
— Казвам се Майк Бай.
— Здравей, Майк.
— Ъ-ъ, здрасти. Търся сина си.
Застанал бе съвсем близо до нея. Майк беше метър и седемдесет и осем и стърчеше с петнайсетина сантиметра над нея. Розмари МакДевит погледна снимката на Адам. Лицето й остана безизразно.
— Познаваш ли го?
— Знаеш, че не мога да ти отговоря.
Опита се да му върне снимката, но Майк отказа да я вземе. Дотук агресивната тактика не му бе донесла нищо, затова се взе в ръце и пое дълбоко въздух.
— Не искам да ми издаваш ничии тайни…
— Всъщност точно това искаш, Майк — усмихна му се мило тя. — Точно това.
— Търся сина си. Нищо друго не ме интересува.
— А това прилича ли ти на бюро за намерени вещи? — разпери ръце тя.
— Не мога да го открия.
— Намираме се в убежище, Майк. Не знам дали ме разбираш. Децата идват тук, за да се отърват от родителите си.
— Страх ме е да не е в опасност. Излезе без да се обади. Дошъл е тук снощи…
— Ча-а-а-кай малко — вдигна тя ръка да го възпре.
— Моля?
— Ти току-що каза че е бил тук снощи, нали така, Майк?
— Казах.
— А откъде си сигурен, Майк? — присви очи тя. Постоянното повтаряне на името му го дразнеше.
— Моля?
— Откъде знаеш, че синът ти е бил тук?
— Това няма никакво значение.
— За нас има — усмихна се тя и направи крачка назад.
Трябваше му да смени темата. Огледа стаята.
— Що за място е това тук?
— Нещо като хибрид. — От погледа на Розмари следваше да му стане ясно, че е усетила какво цели с въпроса си. — Център за тийнейджъри, но с модерен привкус.
— А именно?
— Спомняш ли си онези среднощни програми за баскетбола?
— През деветдесетте години ли? Дето целяха да задържат младежите у дома?
— Точно те. Няма да обсъждаме доколко са успели, но основното бе, че бяха насочени към бедните младежи от градските гета, което придаваше на някои от тях и леко расистки обертонове. Баскетбол насред гетото? Хайде стига, бе.
— А вие сте по-различни, така ли?
— Първо на първо, не се занимаваме единствено с бедни.
— Може да прозвучи и като изказване на някой от десницата, но аз никак не съм сигурна, че именно ние оказваме най-добрата помощ на афроамериканците и другите от гетата. Помощта за тях трябва да идва от самата им общност. А и не съм убедена, че в дългосрочен план изкушението може да се спре от нещо като нас. Те самите трябва да се убедят, че оръжието и наркотиците не са ключ към живота. А това с баскетбол не се постига.
Покрай офиса й провлачи крак група полумомчета-полумъже, до един облечени в черно и окичени с разни вериги и капси. Маншетите на панталоните им бяха толкова широки, че обувките им не се виждаха.
— Здрасти, Розмари.
— Здравейте, момчета.
Отминаха. Розмари се обърна отново към Майк:
— Къде живееш?
— В Ню Джърси.
— В някое предградие, нали?
— Да.
— Младежите от района ви как закъсват?
— Отде да знам? Наркотици и алкохол, предполагам.
— Точно така. Искат купонът да тече. Мислят си, че им е писнало от всичко — може и така да е, кой знае? Затова им се ще да излязат, да се надрусат, да отидат в някой клуб, да пофлиртуват и тъй нататък. Но не искат да играят баскетбол. Именно затова сме ние тук.
— Вие им създавате необходимите им емоции?
— Но не по начина, който си представяш. Ела да ти покажа.
Запъти се по яркожълтия коридор, а той я последва. Тя вървеше с високо вдигната глава. В ръката си държеше ключ. Отвори някаква врата и заслиза по стълбите.
Влязоха в нещо като клуб или дискотека, или каквото му викат там днешните младежи. Сепаретата бяха тапицирани, а пред тях се виждаха маси с вградено осветление и ниски табуретки. Имаше будка за дисководещия и дървен дансинг; нямаше топка с огледалца, но за сметка на това имаше цветомузика — няколко цветни прожектора, които се въртяха в ритъм. На задната страна в стил графити бе изпръскано КЛУБ ДЖАГУАР.
— Това им трябва на младежите — рече Розмари МакДевит. — Място, където да изпуснат парата. Да се кефят заедно с приятелите си. Алкохол не сервираме. Сервираме безалкохолни коктейли, които изглеждат като алкохолните. Имаме красиви бармани и сервитьорки. Така е във всички водещи клубове. Но най-важното е, че при нас младежите са в безопасност. Разбираш ли ме? Младежи като сина ти пристигат с коли и започват да търсят фалшиви карти за самоличност. Искат да си купят наркотици или да се напият, макар да са непълнолетни. Нашата цел е да ги спрем, като канализираме желанията им по по-безопасен начин.