— С този клуб ли?
— Отчасти с него. Но при нужда прикачаме към тях и психотерапевти. Предлагаме им читателски групи и групи за терапия. Имаме и помещение с ексбокс, плейстейшън-3 и всичко останало, което може да очаквате да намерите в един младежки център. Но тази зала тук е основното. Именно благодарение на нея сме смятани за куул, както казват младежите.
— Според слуховете и вие сервирате алкохол.
— Слуховете са измислени. Повечето ги пускат съседните заведения, тъй като им отнемаме клиентела.
Майк предпочете да замълчи.
— Виж какво. Да приемем, че синът ти е дошъл в града да купонясва. Може да слезе по Трето авеню ей там и от първата странична уличка да се сдобие с кокаин. Има един, който продава хероин под едно стълбище само на петдесет метра оттук. Няма нещо, което да не се продава. Другият вариант е да се промъкнат в някой клуб и там да се надрусат до ушите, че и по-лошо. А тук ние ги пазим. Изпускат пара при безопасни обстоятелства.
— Приемате ли младежи от улицата?
— Не ги връщаме, макар да има организации, които са по-добре подготвени от нас. Не се мъчим да променим живота им в това отношение, тъй като, честно казано, не се получава. Ако някой младеж вече е тръгнал по лош път или е от разбито семейство, нужно му е много повече от онова, което ние предлагаме. Нашата основна задача е да опазим от подхлъзване онези младежи, които в основата си са добри. Проблемът при нас е точно обратният — прекален родителски контрол. Родителите стоят на главите на децата си двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата. На днешните младежи не им остава място или време за бунтарство.
Същия аргумент и той бе изтъквал многократно на Тиа. Прекалено сме ги награчили. Едно време Майк го пускаха сам по улиците. В събота играеше от сутринта в парка „Бранч брук“ и се прибираше едва на смрачаване. А сега? Децата им не пресичаха улицата, ако Тиа или той не ги гледаха, от страх да не би… — да не би какво?
— И вие им го осигурявате?
— Именно.
Той кимна.
— Кой е собственикът?
— Аз. Отворих преди три години, след като брат ми Грег умря от свръхдоза. А беше добро момче. На шестнайсет години. Не спортуваше, така че не беше известен или нещо такова. Но родителите ни и обществото като цяло ни контролираха прекалено изкъсо. И това стана още на втория път, когато опита наркотик.
— Моите съболезнования.
Тя сви рамене и тръгна нагоре по стълбите. Той безмълвно я последва.
— Мис МакДевит?
— Розмари.
— Розмари. Не желая синът ми да стане просто една статистическа данна. Той е бил тук снощи. Не знам къде е сега.
— Не мога да ти помогна.
— Виждала ли си го друг път?
— Моята задача тук е много по-важна, Майк — каза тя, все още с гръб към него.
— И моят син може да бъде пожертван в нейно име, така ли?
— Не съм казала подобно нещо. Но ние не говорим с родители. Никога. Това място е за тийнейджъри. Ако се разчуе…
— На никого няма да кажа.
— Записано е в нашата принципна декларация.
— Ами ако Адам го заплашва опасност?
— Тогава ще помогна, ако мога. Но в случая не се налага. Майк бе готов да спори с нея, но видя на долния край на коридора група готици.
— И тези ли са твои клиенти? — попита я на влизане в кабинета й.
— И клиенти, и помощници.
— В смисъл?
— Ами, вършат всякаква работа. Чистят. Нощем купонясват. Охраняват клуба.
— Като гардове?
Тя поклати глава:
— Малко силно казано. Просто помагат на новодошлите да намерят своето място. Помагат за контролиране на обстановката. Наблюдават някой да не запали или да не се друса в тоалетните, такива работи.
— Затворнически контрол над затворниците — направи гримаса Майк.
— Добри момчета са.
Майк ги огледа. После пак спря поглед върху Розмари. Доста ловеше око. Имаше лице на манекенка, с високи скули. Отново се вгледа в готиците — четирима-петима — мъглявина от черно и сребро. Мъчеха се да изглеждат яки, но никак не им се удаваше.
— Розмари?
— Кажи.
— Нещо в приказките ти не ми се връзва — рече Майк.
— Моите приказки?
— Рекламното ти слово. От една страна, всичко му е наред.
— Но от друга?
Той я погледна право в очите:
— Мисля, че лъжеш. Къде е синът ми?
— Налага се да си вървиш.
— Ако го криеш тук, ще разглобя това място тухла по тухла.
— Присъствието ти е нежелателно, доктор Бай. — Погледна към готиците в дъното на коридора и леко кимна с глава. Те се довлякоха и заобиколиха Майк. — Махай се.
— Да не се каниш да заповядаш на своите помощници — направи знак за кавички с пръстите — да ме изхвърлят?
Най-високият от тях се изхили:
— Теб вече май доста са те поизхвърляли, дядка.