И останалите се разхилиха. Представляваха някаква смес от черно и бледо, маскара и метал. Щеше им се да са закоравели, а не бяха и може би именно това ги правеше да изглеждат още по-страшни. Отчаянието им. Копнежът им да са нещо, което не са.
Майк обмисли следващия си ход. Дългучът бе на двайсет и нещо, слаб, с голяма адамова ябълка. Нещо му подсказваше да опита с внезапен удар — свали го копелето, премахни водача, покажи им, че с теб игра не бива. Нещо го подтикваше да нанесе саблен удар по адамовата ябълка, та готикът да не може дума да обели през следващите две седмици. Но отгоре му щяха да наскачат останалите. Хайде, още един-двама щеше да оправи, ама толкова много…
Все още разсъждаваше, когато нещо привлече окото му. Тежката метална врата избръмча и се отвори. Влезе още един готик. Но не черните му дрехи възпряха Майк.
А черните кръгове около очите му.
И лепенката напряко през носа.
Прясно счупеният му нос, мина през ума на Майк.
Част от готиците се обърнаха към новодошлия и вдигнаха мързеливо длани за хайфайв. Движеха се бавно, сякаш плуваха в сироп за палачинки. И думите им се точеха летаргично, едва ли не като от упоени с антидепресант пациенти. „Здрасти, Карсън“ — едва промълви един. „Как си бе, пич?“ — изкряка друг. Вдигането на ръцете сякаш им костваше неимоверно усилие. Карсън прие вниманието им като нещо, което му се полага по закон.
— Розмари? — каза Майк.
— Да.
— Ти познаваш не само сина ми, но и самия мен.
— Какво искаш да кажеш?
— Нарече ме „доктор Бай“. — Не отделяше очи от готика със счупения нос. — Откъде знаеш, че съм лекар.
Дори не я изчака да отговори. Нямаше смисъл. Отправи се забързано към вратата, като пътьом се блъсна нарочно в дългуча. Онзи със счупения нос — Карсън — го видя да се приближава. Черните очи се разшириха докрай. Карсън направи две крачки назад и излезе отново навън. Майк забърза ход и успя да сграбчи металната врата преди да се е затворила докрай.
Карсън със счупения нос бе на два-три метра пред него.
— Хей! — провикна се Майк.
Пънкът се извърна. Катраненочерната му коса се спусна като завеса пред едното му око.
— Какво ти е на носа?
Карсън се опита да се измъкне с контравъпрос:
— А на теб какво ти е на физиономията?
Майк съкрати разстоянието помежду им. И другите готици изскочиха от вратата. Сега бяха шест на един. С периферното си зрение видя, че Моу излиза от колата и се запътва към тях. Шестима на двама — но единият от двамата беше Моу. При подобно съотношение на силите Майк нямаше нищо против да опита късмета си.
Навря лицето си в счупения нос на Карсън и каза:
— Някакви шубелии с меки пишки ми скочиха, докато бях с гръб към тях. Оттам ми е физиономията.
Карсън се мъчеше да запази смелия си тон.
— Кофти.
— Ама знаеш ли кое е най-смешното? Можеш ли да си представиш да си бил един от тия нещастници и да са ти счупили точно на теб носа?
— Всеки може да нанесе случайно сполучлив удар.
— Вярно. И може би сега нещастникът с меката пишка иска да опита пак. Един на един. Лице в лице.
Водачът на готиците се огледа да провери дали подкреплението си е по местата. Онези му кимнаха, наместиха боксовете, свиха и разпуснаха пръсти и изобщо се постараха да демонстрират готовност.
Преди някой да успее да мръдне обаче, Моу сграбчи високия готик отзад през гърлото. Дългучът се опита да издаде звук, но не и през хватката на Моу.
— Мръдне ли някой и крачка напред — каза му Моу, — и ти ще пострадаш. Не онзи, който е направил крачката. Не онзи, който се намеси. А ти. И ще пострадаш много зле, разбра ли?
Дългучът направи опит да кимне.
Майк изгледа Карсън:
— Да почваме ли?
— Ей, аз нямам какво да деля с теб.
— Но аз имам.
Майк го блъсна. Предизвикателно. Все едно бяха в училищния двор. Останалите готици гледаха объркано и не знаеха какво да предприемат. Майк втори път блъсна Карсън.
— Ей!
— Какво направихте на сина ми?
— Ъ! На кого?
— На сина ми. Адам Бай. Къде е?
— Що мислиш, че знам?
— Нали и ти ми скочи снощи. Ако не искаш да ядеш най-големия бой в живота си, говори!
В този миг се намеси чужд глас:
— Стой! Не мърдай. Федерална полиция!
Майк се извърна. Бяха двамата с бейзболните шапки, онези, дето ги бяха проследили. В едната си ръка държаха пистолети, в другата — значки.
— Майкъл Бай? — запита единият от служителите. — Да?
— Дарил ЛаКру от ФБР. Ще трябва да дойдете с нас.
Двадесет и пета глава
Тиа изпрати Бетси Хил, после затвори входната врата и се качи горе. Промъкна се на пръсти по коридора, покрай стаята на Джил, и влезе в стаята на сина си. Отвори чекмеджето на бюрото му и започна да рови. Когато качваха онзи шпионски софтуер на компютъра му, всичко й се видя най-нормално. А сега не. Защо? В гърдите й се надигна някаква себеомраза. Сега цялото това нарушаване на личната му неприкосновеност й се стори ужасно.