Но не я спря да търси.
Адам беше дете. Все още. Чекмеджето си не бе почиствал открай време, та сега намираше останки от най-различни „епохи“ в живота му, сякаш правеше археологически разкопки. Картички с бейзболисти, с Покемон и Югио, едно тамагучи с отдавна изтощена батерия, крейзибоунс — всички „задължителни“ играчки, каквито едно дете събираше, после зарязваше. В това отношение Адам бе малко по-добър от повечето деца. Не настояваше за още, а и старите не изхвърляше толкова бързо.
Поклати глава. Та те все още бяха в чекмеджето му.
Химикалки и моливи, дори старата кутия за зъбните му шини. (Тиа все му правеше забележки, че не ги носи), значки от посещението им в „Дисниуърлд“ преди четири години, билети от десетина стари мача на „Рейнджърс“. Спомни си как Адам и баща му отпразнуваха всеки гол на „Рейнджърс“ — изправяха се, правеха хайфайв и пееха оная тъпа песен, чийто текст общо взето гласеше „О-о-о“, придружено с ръкопляскания.
Разплака се.
Стегни се, Тиа.
Погледна към компютъра. Бе влязла в света на Адам. В една младежка стая всичко се въртеше около компютъра. На екрана му Адам играеше на последната версия на Хей-ло онлайн. Чатваше с непознати и с приятели. Свързваше се с истински и кибернетични познати чрез Фейсбук и Майспейс. Известно време бе опитал дори и покер онлайн, но, за радост на Майк и Тиа, бързо му омръзна. На Ютюб гледаше кратки видеофилмчета, откъси от игрални филми, музикални клипове — да, дори и леко порно. Имаше и приключенски игри, и симулатори на реалността или каквото им викаха там — светове, в които можеше да се потопи, така както Тиа се потапяше в някоя книга — и никой не можеше да знае това за добро ли е, или за лошо.
Всичкия този секс направо я влудяваше. Искаш да подходиш правилно и да контролираш притока на информация към децата си, но се оказва невъзможно. Пускаш радиото и от сутринта диджеите започват да се превъзнасят за цици, изневери и оргазми. Отваряш списание или включваш телевизора и установяваш, че ако се оплакваш от постоянната голотия — значи си демоде. И какво правиш? Как да обясниш на детето си, че не е хубаво? А и какво точно значи „хубаво“?
Нищо чудно, че хората намираха утеха в черно-бели отговори от рода на пълното въздържание, но няма смисъл да се заблуждаваме — и те не помагат, пък и не бива да създаваме у децата впечатлението, че сексът е нещо лошо, сатанинско или дори табу, — а същевременно не бива и да ги насърчаваме да го правят. Всъщност предполага се да им обясниш, че сексът е хубаво и здравословно нещо, но не бива да се прави. Е, и как да постигне това равновесие един родител? Най-странното е, че искаме децата ни да имат точно нашите възгледи, сякаш, въпреки всички допуснати от собствените ни родители грешки, те си остават най-верни и най-здравословни. Как така? Нас ли са ни отгледали по най-добрия възможен начин, или сме успели сами да намерим въпросното равновесие? А те ще успеят ли на свой ред да го намерят?
— Здравей, мамо.
На вратата се показа Джил. Погледна майка си озадачено. Не може да проумее какво търся в стаята на Адам, мина през ума на Тиа. Настъпи мълчание, макар и само за миг, и Тиа усети как някакъв студен вятър прониза гърдите й.
— Здравей, миличко.
Джил държеше в ръката си блакбърито на Тиа.
— Мога ли да си поиграя на „брикбрейкър“? Умираше да играе на игрите, които идваха с мобифона на майка й. Поначало на този етап Тиа щеше да й направи забележка, че е взела телефона й, без да я пита. А Джил й го вземаше редовно, както правят повечето деца. Или й вземаше балкбърито, или айпода, или използваше компютъра в спалнята, понеже бил по-мощен от нейния, или оставяше безкабелния телефон в стаята си и на Тиа й се налагаше да го търси.
Сега обаче моментът май не бе подходящ за стандартната лекция за отговорността.
— Добре, но ако някой звънне, веднага ми го даваш.
— Окей — съгласи се Джил и огледа стаята. — А ти какво правиш тук?
— Гледам.
— Какво?
— И аз не знам. Търся нещо, което да ми подскаже къде може да е брат ти.
— На него нищо лошо не му се е случило, нали?
— Разбира се. Не се притеснявай. — Жадувайки за някаква нормалност, Тиа попита: — Нямаш ли домашни?
— Направих ги.
— Браво. Всичко друго Окей ли е?
Джил сви рамене.
— Искаш за нещо да си поговорим ли?
— Нищо няма. Само ми е притеснено за Адам.