— Знам, миличко. Какво ново из училище?
Ново свиване на рамене. Тъп въпрос. През годините Тиа сигурно го бе задала на децата си поне няколко хиляди пъти и никога, ама никога, отговорът не се простираше по-далеч от „нищо“, „окей е“ или „училище като училище“.
Тиа излезе от стаята на сина си. Нищо нямаше да открие там. Чакаше я разпечатката от „Е-СпайРайт“. Затвори вратата и прегледа сводката. Имаше имейли от сутринта от приятелите на Адам — Кларк и Оливия, но текстовете им бяха съвсем кратки и неясни. И двамата питаха къде е и споменаваха, че майка му е звъняла у тях да го търси.
От ДиДжей Хъф нямаше нищо.
Хм. ДиДжей и Адам редовно обменяха мейли. И изведнъж — нищо. Сякаш ДиДжей знае, че Адам няма да си е у дома да му отговори.
На вратата се почука леко.
— Мамо?
— Можеш да отвориш.
Джил натисна дръжката.
— Забравих да ти кажа. Обадиха се от кабинета на доктор Форте. Имала съм час за зъболекар във вторник.
— Добре.
— Но защо пак трябва да ходя при доктор Форте? Миналата седмица ми почисти зъбите.
Ежедневие. Пак добре дошло за Тиа.
— Може скоро да ти сложим скоби.
— Отсега ли?
— Да. Адам бе на твоите… — Спря изведнъж.
— Моите какво?
Тиа впери поглед в доклада на „Е-СпайРайт“ върху леглото, най-новия, но и той не помогна. Трябваше и онзи с оригиналния имейл, за партито в дома на Хъф.
— Мамо, какво става?
Тиа и Майк най-грижовно пускаха всички сводки през шредера, но онзи специално го бе запазила, за да го покаже на Майк. Къде ли го бе сложила? Погледна купа бумаги до леглото си и започна да проверява дали не е сред тях.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Джил.
— Няма нужда, миличко.
Нямаше го. Изправи се. Няма значение.
Влезе отново в интернет. Сайтът на „Е-СпайРайт“ бе маркиран. Влезе и кликна на АРХИВ. Поиска доклада от съответната дата.
Нямаше смисъл да го разпечатва отново. Щом се появи на екрана, Тиа скролна до имейла за партито в Хъф. Не й трябваше самият мейл — за отсъствието на родителите на ДиДжей, за партито и наливането, макар че, като се замисли, какво всъщност стана с цялата тази история? Майк не бе заварил никакво парти у тях, а само бащата Даниел Хъф.
Беше ли станала промяна в плановете на семейството им?
Но и това в момента бе без значение. Тиа премести курсора върху нещо, на което обикновено не се обръщаше никакво внимание.
Колонката с часа и датата на мейла.
„Е-СпайРайт“ посочваше не само кога е бил изпратен, но и кога Адам го е отворил.
— Какво правиш, мамо?
— Изчакай за секунда, миличко.
Тиа вдигна телефона и позвъни на доктор Форте. Бе събота, но знаеше, че някои зъболекари работят по това време заради многото детски тренировки и мачове през деня. Погледна колко е часът, след това изчака третото позвъняване, после четвъртото. Когато чу и петото, направо се отчая, но в този миг някой вдигна.
— Кабинетът на доктор Форте.
— Добро утро. Обажда се Тиа Бай, майката на Адам и Джил.
— Здравейте, мисис Бай. С какво мога да ви помогна?
Тиа се напъна да се сети за името на рецепционистката. От години беше с доктор Форте, познаваше всичките му пациенти и на практика въртеше цялата клиника. Най-накрая й дойде:
— Каролин ли е на телефона?
— Аз съм.
— Здравейте, Каролин. Молбата ми е малко необичайна, но спешно ми трябва една услуга от вас.
— Ще видя какво мога да направя. Идната седмица ни е доста плътно заета.
— За друго става дума. Адам трябваше да ви посети в 3:45 на осемнайсети, след училище.
Мълчание от другата страна.
— Искам да знам дали е идвал.
— Искате да кажете, дали не е пропуснал да се яви?
— Да.
— В такъв случай щях задължително да ви се обадя. Адам твърдо бе тук.
— Знаете ли дали се е явил навреме?
— Мога да ви кажа точния час, ако това е от значение за вас. Записано е в регистъра.
— Това би било чудесно.
Още чакане. Тиа чу почукването на пръсти върху клавиатура. Някакви хартии се разместиха.
— Адам е дошъл по-рано, мисис Бай. Разписал се е в 3:20.
Нищо особено в това, помисли си Тиа. Обикновено ходеше там направо от училището.
— Докторът го е приел навреме — точно в 3:45. Това ли искате да знаете?
Тиа насмалко не изтърва телефона. Нещо никак не й се харесваше. Пак погледна датата и часа на екрана.
Имейлът за партито у Хъф е бил изпратен в 3:32. А писмото е било прочетено в 3:37.
По това време Адам не е бил у дома.
В цялата работа нямаше никаква логика, освен ако…
— Благодаря ви, Каролин.
Незабавно позвъни на Брет, компютърния спец.
— Ало — обади се той.
Тиа реши да го постави в защитна позиция.
— Благодаря, че ме издаде на Хестър.
— Ти ли си, Тиа? Виж какво, адски съжалявам.
— Да, бе, да.
— Сериозно ти казвам. Хестър е в течение на всичко, което става в службата. Знаеш ли, че тя следи всеки един компютър в офиса? Понякога за кеф чете личните имейли на хората. Според нея, щом си на нейна територия…
— Но аз не бях на нейна територия тогава…
— Знам. Много съжалявам. Време да смени темата.
— Според доклада на „Е-СпайРайт“ синът ми е прочел един имейл в 3:37 следобед.
— Е и?
— По това време не си е бил у дома. Възможно ли е да го е прочел от другаде?
— Часът от „Е-СпайРайт“ ли ти е известен?
— Да.
— В такъв случай отговорът е „не“. „Е-СпайРайт“ следи дейността му само на този конкретен компютър. Ако е влязъл в пощата си и е прочел мейла си от другаде, нямаше да е отразено в доклада.
— Как е възможно тогава?
— Хм. Ами, първо на първо, сигурна ли си, че не си е бил у дома?
— Абсолютно.
— Значи някой друг е бил. И е ползвал компютъра му. Тиа хвърли нов поглед на екрана.
— Пише, че писмото е изтрито в 3:38.
— Значи някой е влязъл от компютъра на сина ти, прочел е мейла, а след това го е изтрил.
— Тогава няма начин Адам да го е видял, така ли излиза?
— Най-вероятно.
Тя набързо отся най-явните заподозрени: и тя, и Майк бяха на работа този ден, а Джил бе отишла пеш с Ясмин до дома й да си играят.
Никой от семейството не е бил у дома.
Как може да е влязъл някой, без да остави следа? Сети се за резервния ключ — онзи под фалшивата скала до кола на оградата.
Избръмча сигналът, че я търсят. Погледна номера и установи, че е на Моу.
— Ще ти се обадя пак след малко, Брет. — Превключи разговора.
— Моу?
— Няма да ми повярваш — каза той, но от ФБР току-що прибраха Майк.