Сюзън Лоримън отпи нова глътка чай. А Айлийн си мислеше за Хършел, за това, че не им е останало нищо. Дали пък Хършел няма някоя връзка, мина й през ума — с оная сладникавата разведена нова рецепционистка, дето все се смее на шегите му — и реши, че отговорът най-вероятно е „да“.
„Какво ни е останало, Айлийн…?“
Мъж, който задава подобен въпрос, отдавна е отписал брака си. Просто Айлийн бе осъзнала прекалено късно, че той вече си е отишъл.
— Не ме разбирате — каза Сюзън Лоримън.
— А и надали ми трябва. Вие не искате той да научи. Това е пределно ясно. Знам и че Данте ще бъде покрусен от мисълта. Семейството ви като цяло ще пострада. И това ми е ясно. Но не ме занимавайте с тези неща, ако обичате. Нямам никакво време, честно казано. Мога цяла лекция да ви прочета как всичко това е трябвало да ви мине през ума девет месеца преди да се роди Лукас, но сега е уикенд, мое лично време, а и аз си имам своите проблеми. А и, честно казано, не се интересувам от моралните ви недостатъци, мисис Лоримън. Интересувам се единствено от здравето на сина ви. Точка. Край на историята. И ако мога да го излекувам с цената на брака ви, съгласна съм да се подпиша под молбата за развод. Ясно ли се изразявам?
— Напълно.
Сюзън сведе поглед. С престорена свенливост — израз, който Айлийн и преди бе чувала, но чак сега разбра истинския му смисъл. А именно това наблюдаваше в момента. Колко ли мъже биха отстъпили — бяха отстъпили — пред подобен ход?
Не биваше да поставя всичко това на лична основа. Айлийн пое дъх и се опита да се абстрахира от собствените си проблеми — отвращението й от прелюбодеянието, страховете й за бъдещето без мъжа, с който се бе събрала за цял живот, притесненията й около клиниката и въпросите, които федералните агенти й бяха задали.
— Не разбирам защо всъщност той трябва да знае — каза Айлийн.
Сюзън вдигна поглед и в очите й се появи някаква искрица надежда.
— Можем по съвсем дискретен начин да се обърнем към биологичния му баща — продължи Айлийн. — Да го помолим за кръвна проба.
Искрицата угасна.
— Изключено!
— Защо?
— Просто няма начин.
— Както желаете, Сюзън. Но той представлява най-големият ви шанс. — Тонът й се бе изострил. — Опитвам се да ви помогна, но така или иначе, не съм тук да слушам приказките ви за чудото-рогоносец Данте. Състоянието на семейството ви ме интересува, но само до определена степен. Аз съм лекуващият лекар на сина ви, а не някакъв психоаналитик или свещеник. Ако търсите разбиране или индулгенция, сбъркали сте адреса. Кой е бащата?
Сюзън затвори очи.
— Не можете да ме разберете.
— Ако не ми кажете името, ще уведомя съпруга ви. — Изтърва думите. Гневът я бе обзел напълно. — Поставяте изневярата си над здравето на детето ви. Жалка сте. Няма да ви го позволя.
— Моля ви.
— Кой е бащата, Сюзън?
Сюзън обърна глава настрани, задъвкала долната си устна.
— Попитах кой е бащата.
Най-после Сюзън отговори:
— Не знам.
Айлийн Голдфарб запримига на ситно. Отговорът застана помежду им като някаква пропаст, която Айлийн не знаеше как да прескочи.
— Разбирам.
— Нищо не разбирате.
— Имала сте повече от един любовник. Знам, че ви е неудобно да го признаете. Но все се надяваме, че поредният ще е последният, нали така?
— Не съм имала повече от един любовник. Изобщо нямах любовник.
Айлийн не отвърна. Не беше сигурна в каква посока поема разговорът им.
— Изнасилиха ме.
Двадесет и седма глава
Майк седеше в стаята за разпити и се мъчеше да запази спокойствие. Отпред на стената висеше голямо правоъгълно огледало — най-вероятно едностранен прозорец за наблюдение от съседната стая. Останалите стени бяха в зеления цвят на училищни тоалетни. Подът бе застлан със сив линолеум.
В стаята с него бяха двама. Единият седеше в ъгъла като наказано дете. Държеше химикалка и бележник и не вдигаше поглед. Другият — онзи, който бе извадил значка и пистолет пред клуба „Джагуар“ — бе черен, с диамантче на обицата на лявото ухо. Крачеше напред-назад с незапалена цигара в ръка.
— Аз съм специален агент Дарил ЛаКру — обяви разхождащият се. — А този е Скот Данкън — офицерът за свръзка между Агенцията за борба с наркотиците и Федералната прокуратура. Уведомиха ли ви за правата ви?
— Да.
ЛаКру кимна.
— И нямате нищо против да разговаряме?
— Нямам.
— Моля да подпишете декларацията пред нас.
Майк се подписа. При нормални обстоятелства нямаше да го направи. Последствията му бяха известни. Моу вече се е обадил на Тиа. Тя сигурно вече е на път. Или ще го представлява, или му е уредила друг адвокат. Дотогава трябваше да мълчи. В момента обаче всичко това не го вълнуваше.