— Нямам какво да ви кажа.
— Невъзможно е да опазите сина си, доктор Бай. Всеки родител си мисли, че може. Но нещата не стоят така. Не познавам лекар, който да не държи кочани у дома. За всеки случай, ако му се наложи да изпише спешно лекарство. Лесно е да откраднеш лекарства от нощното шкафче. Сигурно е още по-лесно да задигнеш кочан с рецепти.
— Аз си тръгвам — изправи се Майк.
— Така си мислите. Синът ви е един от богатите хлапаци, за които стана дума, но в конкретния случай се е издигнал с няколко глави над тях. Можем да го съдим за съучастие в разпространението на наркотици по Списък номер две. Може да излежи до двайсет години във федерален затвор. Но на нас синът ви не ни трябва. Трябва ни Розмари МакДевит. Можем да се договорим.
— Чакам адвоката си — повтори Майк.
— Чудесно — каза ЛаКру. — Вашият очарователен защитник току-що пристигна.
Двадесет и осма глава
Изнасилена.
Произнесената от Сюзън Лоримън дума бе последвана не от мълчание, а по-скоро от нещо като въздушна струя, сякаш закусвалнята се устреми стремглаво надолу и ушите й писнаха от внезапното спадане на налягането.
Изнасилена.
Айлийн Голдфарб нямаше думи да реагира. Вярно, получила бе своя пай от лоши вести, самата тя също бе съобщила няколко, но това й дойде като гръм от ясно небе. Накрая все пак промълви обичайното за печелене на време утешение:
— Много съжалявам.
Очите на Сюзън Лоримън не бяха просто затворени. Стиснала ги бе, сякаш беше малко дете. Дланите й все още обвиваха грижовно порцелановата чаша. На Айлийн й се прищя да я докосне, но се въздържа. Сервитьорката понечи да дойде, но Айлийн я възпря с поклащане на глава. Сюзън продължаваше да седи със затворени очи.
— Данте изобщо не знае.
Покрай тях мина сервитьор с отрупана табла. Някой помоли на висок глас за вода. Една жена от съседната маса направи опит да подслушва, но кръвнишкият поглед на Айлийн я накара да извърне очи.
— Никому не съм казала досега. Когато забременях, реших, че вероятно е от Данте. Или поне така се надявах. След това ми показаха бебето и ми стана ясно. Но блокирах мисълта. Продължих да живея. Толкова отдавна беше.
— Не се ли оплакахте в полицията?
Тя поклати глава:
— Такива неща не се говорят. Как да се оплача?
— Окей.
Продължиха да мълчат.
— Сюзън?
Тя вдигна поглед.
— Разбирам, че е било отдавна… — подхвана Айлийн.
— Единайсет години — каза Сюзън.
— Да. Но никога не е късно да подадете оплакване.
— Какво?
— Ами ако го хванат, ще можем да го изследваме. Да не говорим, че може да е изнасилил и други междувременно. Такива като него не спират след първата.
Сюзън поклати глава.
— Захванали сме се с кампанията за донор в училището.
— Давате ли си сметка колко нищожни са шансовете да открием онова, което търсим?
— Трябва да успеем.
— Сюзън, обърнете се към полицията.
— Оставете тази история на мира.
През ума на Айлийн премина любопитна мисъл:
— Познавате ли човека, който ви изнасили?
— Моля? Не, не го познавам.
— Но размислете върху това, което ви казах.
— Няма да го хванат, не разбрахте ли? Трябва да си вървя. — Сюзън се измъкна от сепарето и застана над Айлийн. — Щях да го направя, ако това щеше да даде някакъв шанс на сина ми. Но няма начин. Моля ви, доктор Голдфарб, помогнете ни с кампанията. Помогнете ми да намеря друго решение. Сега поне вече знаете истината. Оставете миналото на мира.
Джо Луистън изтри дъската с гъбата. Много свързани с учителската професия неща се бяха променили през годините, включително и подмяната на тъмнозелените дъски и тебеширите с днешните бели табла и флумастерите. Но Джо упорито отказваше да се раздели с наследството от миналите поколения. Сякаш тебеширеният прах, потракването на бялото парче, докато пишеше по дъската, и избърсването й с гъбата го свързваха някак си с миналото му и му напомняха кой е и какво върши.
В момента огромната гъба му се стори прогизнала. По дъската потекоха ручейчета. Застигна ги и препречи пътя им с гъбата. Поднови равномерните движения нагоре, после надолу и потърси покой в това елементарно свое действие.
Почти успя.
Наричаше класната стая „територията Луистън“. И децата я обичаха, но далеч не колкото него. До болка му се искаше да е различен от другите, да не стои пред тях и да повтаря заучени уроци по задължителната програма, които никой нямаше да запомни. Искаше неговата територия да е и тяхна. Учениците си водеха дневници, той също. Четеше техните, но им разрешаваше и те да прочетат неговия. Никога не викаше. Ако някое дете направеше нещо хубаво или заслужаващо специално внимание, поставяше до името му отметка. Ако направеше беля, изтриваше отметката. Просто и ясно. Беше против това да се заяжда с някое дете или да го засрамва пред останалите.