Майк нищо не каза.
— Имай предвид — отбеляза Айлийн с леко ледена нотка в гласа, — че и моето име е там, на рецептите.
— Знам.
— Какво, по дяволите, става, Майк?
— Дълга история.
— Знаеш ли какво ми казаха?
— Ти сериозно ли ми задаваш този въпрос?
— Показаха ми кочаните с наши рецепти. Дадоха ми и списъка на изписаните лекарства. Нито един от хората не е наш пациент. Да не говорим, че никога не ползваме поне половината от описаните там лекарства.
— Знам.
— И моята кариера виси на косъм — рече тя. — Аз положих основите на тази клиника. Знаеш какво значи тя за мен.
В гласа й имаше нещо непознато, нотка на някаква скрита обида.
— Съжалявам, Айлийн. Мъча се да разбера какво всъщност става.
— Смятам, че ми дължиш много по-подробно обяснение от това „дълга история“.
— Истината е, че не знам точно какво става. Адам изчезна. Трябва да го открия.
— Какво значи „изчезна“?
Той накратко й разказа. Когато свърши, Айлийн рече:
— Нямам никакво желание да задам обичайния въпрос.
— Тогава недей.
— Но не искам да загубя клиниката си, Майк.
— Нашата клиника, Айлийн.
— Прав си. Та ако има как да ти помогна да намериш Адам… — започна тя.
— Ще ти се обадя.
Наш спря микробуса пред апартамента на Пиетра в Хотърн.
Трябва да се разделят за известно време. Усещаше го. Пукнатините в отношенията им вече личаха. Не че нямаше да останат някак си свързани завинаги — но не както беше с Касандра. Изобщо не можеше да става сравнение. И все пак нещо оставаше, нещо, което все ги връщаше един към друг. В началото вероятно ставаше дума за отплата, за благодарност, че я е спасил от онова ужасно място, но пък може и да не е искала да бъде спасена. Спасяването й може би се бе превърнало в проклятие и сега тя носеше отговорност за него, а не обратното.
Пиетра погледна през стъклото.
— Наш?
— Кажи.
Тя докосна шията си.
— Онези войници, дето заклаха семейството ми. Всички онези гадости, които им причиниха. И на мен… — Млъкна.
— Слушам те.
— Смяташ ли, че те всички са били убийци, изнасилвачи и инквизитори? Ако нямаше война, пак ли са щели да вършат същото?
Наш не отвърна.
— Единият, когото намерихме, беше хлебар — каза тя. — Навремето ходехме в магазина му. Цялото ни семейство. Той беше много мил с нас. Даваше на децата близалки.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако нямаше война — продължи Пиетра, — те просто щяха да живеят както преди. Щяха да са си хлебари, ковачи, дърводелци. Нямаше да се превърнат в убийци.
— И ти мислиш, че и с теб щеше да е същото, така ли? — попита я. — Че и ти щеше да си останеш актриса?
— Не говоря за себе си — каза Пиетра. — Говоря за онези войници.
— Добре, де, добре. Доколкото схващам логиката ти, ти смяташ, че поведението им се е определило от войната.
— Не си ли съгласен?
— Не съм.
Тя бавно извърна глава към него.
— А защо не си?
— Ти твърдиш, че войната ги е принудила да действат по неестествен за тях начин.
— Точно така.
— А не е ли било точно обратното? Войната да ги е освободила да покажат истинската си същност? Не смяташ ли, че не войната, а самото общество принуждава хората да действат срещу истинската си природа?
Пиетра отвори вратата и слезе. Той я изчака да влезе в сградата. Превключи на скорост и потегли. Трийсет минути по-късно паркира в една пряка между две необитавани на вид къщи. Не му трябваше микробусът да е на видно място на някой паркинг.
Залепи фалшивия мустак и нахлупи бейзболна шапка. Прекоси пеша трите преки до голямата тухлена сграда. И тя имаш запустял вид. Предната врата щеше да е заключена, убеден бе Наш. Но в една от страничните врати бе пъхнал достатъчно дебело парче картон. Отвори я и заслиза по стълбите.
По стените на коридора висяха детски рисунки. На една дъска за обяви бяха окачени съчинения. Наш спря и прочете няколко — всичките от третокласници, и все за тях си. Така учат децата в днешно време. Все „аз“, „аз“. Ти си страхотен. Ти си уникален, специален и никой, ама никой, не е обикновен — което, като се замислиш, приравнява всички ни към обикновеното.
Сви към една от класните стаи на долния етаж. На пода с кръстосани крака седеше Джо Луистън. В ръцете си държеше листове, а очите му бяха пълни със сълзи. Вдигна очи, когато чу Наш да влиза.
— Не става — каза Джо Луистън. — Тя продължава да праща имейлите.
Тридесет и първа глава