— Кому са притрябвали розови слонове, във всяка кръчма е фрашкано.
— Така е, доста са. — Приглади белите си коси и въздъхна: — Явно не мога да ви бъда полезен.
— Искам да видя мутант! Какъвто ще да е! Най-евтиния! — закрещя Дженсън.
— Моля.
Човечето протри очи, изсекна се шумно и се скри зад вратата, която водеше към склада на магазина. Дженсън се пресегна и хвана една необичайна по форма стъкленица, пълна до половината с оранжева течност. Махна капачката и помириса, напомни му за първокачествено уиски, ужасно силно. С нежелание остави банката на мястото й.
Магазинерът се върна. Носеше бяло кутре с черно петно около едното око. Почти го хвърли на тезгяха.
— Заповядайте.
— Ясно — рече Дженсън. — Вие сте узрели за съдебната зала.
— Защо?
— Какъв е този мутант?
— Вие по-добре трябва да знаете — рече човечето с тон на обиден, — нали сте голям спец в тази област.
Хвана кутрето и го помъкна обратно.
— Егати умникът! — презрително излая кутрето, преди вратата да хлопне.
Когато продавачът се появи отново, Дженсън реагира бурно:
— Чух го какво каза! Правят го всички кукли по театрите.
— Възможно е.
Човечето се изкиха и започна шумно да подрежда стъклениците.
— И онези фокусници, които говорят с коремите си.
— Възможно е — повтори човечето.
— Аз съм опитен. Когато ми падне нещо интересно за вестника, нюхам като куче. Не мърдам от мястото, докато не съм напълно наясно. Ето такъв съм.
— Не се съмнявам.
— Така. Да погледнем по-просто на нещата. Вие продавате мутанти, или поне така твърдите. Дотук новината е два-три реда, обаче два-три оттук, два три оттам — и ето, фейлетонът е готов.
— Нима? — Обърканото от тази вест мъниче повдигна белите си вежди.
— Хубавият фейлетон — продължи Дженсън, — написан от опитен фейлетонист, говори много. Четат го всички. Понякога разказва за приятни неща, понякога за неприятни. Полицията чете неприятните и е благодарна, че съм й насочил вниманието. По правило тя закъснява, най-често героят на моето произведение успява да го прочете пръв и да се изплъзне. Разбирате ли?
— Не, не разбирам.
Дженсън удари с длан по тезгяха.
— Току-що се опитахте да ми пробутате някакво кученце. То каза: „Егати умникът!“. Чух го с тези две уши. Това е измама. Трупане на мангизи по нечестен път. Мошеничество.
— Но аз не съм вземал никакви пари — и старчето махна пренебрежително с ръка. — Пари. За какво са ми? Аз никога не вземам пари.
— Как така не вземате?! Тогава какво искате за пършивото си кутре?
Човечето се огледа, наведе се през тезгяха и прошепна нещо съвсем тихичко. Дженсън се опули и каза:
— Е, сега окончателно се убедих, че сте психар!
— Някои материали съвсем не ми достигат — почти като извинение обясни човечето. — Неорганични колкото искаш, но виж, животинска протоплазма няма. Колко сили и време ми трябват…
— Представям си. — Дженсън погледна часовника си. — Покажете ми поне един истински, оригинален мутант и аз ще ви прославя в неделния брой. В противен случай…
— Аз самият съм мутант — скромно отвърна човечето.
— Ха така! И какво можете да правите?
— Всичко. — След пауза добави: — Ако не всичко, почти всичко. Например да вдигна себе си без чужда помощ. Ама по-тежко не мога.
Дженсън се закикоти високомерно.
— И можете да правите други мутанти?
— Мога.
— Тогава хайде, започвайте. Трябва ми син носорог с дължина седемнайсет дюйма и тегло не повече от девет фунта.
— Не мога да направя носорог на секундата, нужно ми е време.
— Това вече го чухме, безкрайни увъртания! — Дженсън се навъси. — А чист розов диамант колкото кофа можете ли да направите?
— Ако може да послужи за нещо… — Човечето се изкашля и премести някакъв буркан на мястото му. — Скъпоценен камък с такива размери не би струвал нищо. Пък и ще трябва много време.
— Ето пак! — Дженсън огледа важно рафтовете. — И колко ви плащат?
— Кои?
— Дилърите на наркотици.
— Не ви разбирам.
— Да бе, да! — Лицето на Дженсън почти се залепи за лицето на магазинера и изразяваше цинизма на човек, добре запознат с тънкостите на живота. — Надписът на витрината е за отвличане на вниманието. Думите имат друг смисъл. Вашите клиенти наричат „мутанти“ съдовете с дрога, от която после се качват на седмото небе. Като вас.
— В съдовете има разтвори — опонира стопанинът.
— Че кой се съмнява — подхвана Дженсън. — Пакетираните мангизи не се разтварят. — Показа стъкленицата, която бе помирисал, и попита: — За тази колко?
— Николко — отвърна човечето и му подаде стъкленицата. — Но непременно ми върнете амбалажа.