Дженсън пак отвори буркана и го помириса. Мушна пръст, после го облиза. На лицето му се изписа блаженство.
— Взимам си назад думите за наркотиците. Всичко разбрах. Незаконна търговия със спирт, деветдесет и шест градуса, без никакви данъци. — Засмука пръста. — Какво ми пука. Смятайте ме за свой клиент, ще ви посещавам редовно.
Дженсън удари глътка. Сякаш цяло факелно шествие мина през гърлото му.
— Оу!
Спря да диша и загледа стъкленицата с нескрито уважение. Беше малка, не повече от една пета пинта. Отново я поднесе към устните си.
— Задължен съм ви. Пия за беззаконието.
— Държахте се много грубо — отсече човечето. — Запомнете го.
Усмихвайки се иронично, Дженсън отметна глава и погълна остатъка. Сякаш нещо взриви стомаха му. Стените на магазина започнаха да се разтягат и да се свиват. Цели пет секунди краката му бяха като подкосени, после се прекърши в пояса и подът го трясна в лицето.
Една подир друга лениво минаваха вечности, мъгливи и глухи. Свършиха. Бавно, като след страшен сън, Дженсън започна да се връща към действителността.
Стоеше на четири крака върху лед или нещо като лед. Точно като куче, само че вдървено. С оловна кратуна като при махмурлук. Разтресе глава, за да дойде на себе си.
Макар и трудно, мислите започнаха да се връщат в черепа му. Прикрита търговия с наркотици. Попадна случайно и започна да става любопитен. Някой се е промъкнал отзад и го е халосал. Така става, когато не си държиш езика зад зъбите и задаваш излишни въпроси.
„Държахте се много грубо. Запомнете го.“
Да, да, грубо! Скоро ще се оправи, силите ще му се върнат и тогава ще стане не груб, а направо вулгарен! Ще му строши кратуната на парчета и ще ги разхвърли наоколо!
Очите повече или по-малко вече виждаха. Май по-малко, отколкото повече. Странни някакви, късогледи. Но пък носът работи идеално — улавя какви ли не миризми, даже на прегрят двигател на разстояние петдесет ярда. Ама очите за нищо не ги бива.
И все пак успяха да видят, че въпросният лед изобщо не е никакъв лед. По-скоро стъкло, дебело и студено. Доста по-надолу се виждаше друг такъв лист, по-ниско — още един, а точно пред очите му имаше здрава телена мрежа.
Опита да се изправи, но гръбнакът му сякаш се бе вкаменил и се оказа огънат. Краката не се подчиняваха. Все така на четири крака несръчно и мудно започна да се премества към мрежата. Не различаваше нищо, но чу гласове.
— Тя иска арабска хрътка с телепатични способности. Трябва да й намерим.
— Ще ми трябват десетина дни — беше гласът на човечето.
— Рожденият й ден е другата събота. Става ли?
— Става.
— Прекрасно, започвайте. Ще ви се отблагодаря щедро като дойда.
Дженсън примижа и се вторачи през мрежата към блестящата повърхност отсреща. Пак стъкло, а зад него цяла редица празни буркани. Върху стъклото някакви неясни, размазани сенки. Като далечен прозорец с надпис. Буквите сякаш са обърнати с краката нагоре. Вглежда се дълго, докато не схвана написаното: „Продажба на мутанти“.
Погледна право пред себе си и видя някаква отражение. Този път по-отчетливо. Мръдна встрани. Отражението също мръдна. Разтресе глава. Отражението също разтресе глава. Отвори уста — отражението отвори своята.
Тогава закрещя, но се чу само тихо ръмжене. Отражението също изръмжа.
Беше нещо синьо, дълго седемнайсет дюйма. И на отвратителния му нос стърчеше рог.