— Маминка казва, че ще ви свали пижамата. Няма да гледам — предупреди детето и се обърна към стената, а в това време индианката разсъблече Тод със замах и започна да разтрива цялото му тяло с ракия.
Поставиха в леглото му горещи тухли, увиха го в одеяла и му дадоха да пие с лъжичка отвара от горчиви треви, подсладена с мед, за успокояване на болките от разстройството.
— Сега маминка ще попее на болестта — рече момиченцето.
— Това пък какво е?
— Не се бойте, не боли.
Мама Фресия затвори очи и започна да прокарва ръце по гърдите и корема му, като в това време мърмореше заклинания на езика мапуче. Джейкъб Тод усети как го обхваща неудържима дрямка и още преди жената да приключи, заспа дълбоко и не разбра кога двете му милосърдни сестри са изчезнали. Спа осемнадесет часа и се събуди облян в пот. На следващата сутрин мама Фресия и Елайза дойдоха отново, за да му направят още една силна разтривка и да му поднесат купа с кокоши бульон.
— Маминка казва друг път да не пиете вода. Пийте само горещ чай и не яжте плодове, защото пак ще ви се прииска да умрете — преведе малката.
Седмица по-късно можа да стане на крака, погледна се в огледалото и си даде сметка, че в подобен вид е невъзможно да се яви пред мис Роуз — беше отслабнал с няколко килограма, лицето му бе изпито и едва смогваше да направи две крачки, преди да се строполи задъхан на стола. Когато бе в състояние да й изпрати писъмце, за да й благодари, че му е спасила живота, като добави и шоколадови бонбони за мама Фресия и Елайза, той узна, че младата жена, заедно със своя приятелка и с прислужницата си, е предприела пътуване до Сантяго, начинание твърде рисковано при трудностите на пътищата и климата. Всяка година по веднъж — или в началото на есента, или в разгара на пролетта — мис Роуз преодоляваше разстоянието от тридесет и четири левги, за да отиде на театър, да послуша хубава музика и да направи годишните си покупки в Японския универсален магазин, потънал в ухание на жасмин и осветен от газени лампи с абажури от розово стъкло, откъдето младата жена се снабдяваше с дреболии, трудни за доставяне в пристанищния град. Но в този случай бе налице сериозна причина да отиде в Сантяго през зимата — щеше да позира за портрет. В Чили бе пристигнал прославеният френски художник Монвоазен, поканен от правителството да организира школа за местните художници. Маестрото рисуваше само главата, останалото бе задача на помощниците му и за да печелят време, те дори лепяха дантели направи към платното, ала въпреки тези измамни хитрини, подписаното от него изображение будеше неописуема всеобща възхита. Джереми Съмърс държеше да си осигури портрет на сестра си и да го окачи на почетно място в салона. Произведението струваше шест унции злато и по още една унция за всяка ръка, но в случай като този не можеше да става и дума да се пести. Човек има възможност да притежава истинска творба на великия Монвоазен веднъж в живота си, говореха клиентите му.
— Щом цената не е пречка, нека ме нарисува с три ръце. Ще бъде най-известната му картина и в края на краищата ще го вземат за някой музей, вместо да виси над нашата камина — рече мис Роуз.
Беше годината на наводненията, останали в учебниците и в спомените на старците. Потопът опустоши стотици къщи и когато най-сетне бурите стихнаха и нивото на водите започна да спада, няколко последователни леки земетресения доразрушиха като удари на божията секира каквото бе оцеляло и подгизнало от пороя. Появиха се безсъвестни типове, които ровеха из развалините и се възползваха от безредието, за да тършуват из къщите, и войниците получиха разпореждане направо да екзекутират всеки негодник, сварен в подобно безчинство, ала увлечени от жестокостта, те самите започнаха да размахват сабите заради удоволствието да слушат надигналите се вопли и се наложи заповедта да бъде отменена, преди войската да изтреби и невинните. Джейкъб Тод, затворен в хотела, където се лекуваше от настинка, все още слаб след едноседмичното чревно разстройство, отчаян от безспирния ек на църковните камбани, приканващи към покаяние, четеше стари вестници и търсеше с кого да играе карти. Веднъж излезе, за да отиде до аптеката и да потърси лекарство за укрепване на стомаха, но магазинчето се оказа разхвърляна дупка, претъпкана с прашни шишета от синьо и зелено стъкло, а продавачът немец му предложи мехлем от скорпиони и спиртен извлек от червеи. За пръв път съжали, че се намира толкова далеч от Лондон. Нощем едва успяваше да заспи от гуляите, пиянските свади и от погребенията, устройвани между дванадесет и три часа сутринта. Новопостроеното гробище се намираше на върха на надвесен над града хълм. След дъждовете по склона зейнаха ями, гробовете взеха да се свличат надолу и костите така се размесиха, че всички покойници се оказаха равни в падението си. Мнозина говореха, че на мъртвите им било по-добре преди десет години, когато погребвали заможните хора в църквите, бедните — в доловете, а чужденците — в пясъка на брега на морето. Чудновата страна, заключи Тод, увил лицето си с кърпа, защото вятърът разнасяше противната воня на бедствието, срещу което властите воюваха с огромни евкалиптови клади. Щом се почувства по-добре, излезе да погледа религиозните шествия. Обикновено никой не им обръщаше внимание, защото се повтаряха без промяна всяка година през седемте дни на Страстната седмица или по повод на други християнски празници, ала този път прераснаха в многолюдни сборища, за да измолят от небето да сложи край на наводненията. От храмовете се точеха дълги редици вярващи начело с религиозни братства в черни дрехи, вдигнали на носилки статуи на светци във великолепни одежди, обшити със злато и скъпоценни камъни. Над една от върволиците се издигаше прикован на кръста Христос със свлечен на шията трънен венец. Обясниха на Тод, че това е Майския Христос2, донесен от Сантяго нарочно за случая като най-чудотворното изображение в света, единственото надарено със сила да промени климата. Преди двеста години небивало земетресение сравнило столицата със земята и църквата „Свети Августин“ била напълно разрушена, с изключение на олтара, където се намирал същият този Христос. Венецът се плъзнал от главата му надолу към врата и там си останал, защото при всеки опит да го върнат на мястото му, земята започвала да трепери. За шествията прииждаха безброй монаси и монахини, набожни, изнемощели от пост жени, прости хорица, които се молеха и пееха с продрано гърло, каещи се грешници в груби власеници и самобичуващи се, размахали над голите си гърбове кожени ремъци с метални остриета на края. От време на време някой от тях припадаше и се свличаше на земята, притичваха жени, почистваха раздраната плът и му даваха да пие, ала щом се съвземеше, го избутваха обратно на мястото му. Минаваха и редици индианци, които се самоизмъчваха с налудничава жар, и групи музиканти, които свиреха религиозни хвалебни мелодии. Глъчката на плачливите молитви се носеше стихийно като придошла вода, а влажният въздух вонеше на тамян и пот. Имаше процесии на аристократи, облечени в скъпи дрехи, но в тъмен цвят и без скъпоценности, а също и други, на боси и дрипави бедняци — колоните се пресичаха на едни и същи площади, ала без да се докосват и размесват. Колкото по-дълго вървяха, толкова по-силни ставаха воплите и проявите на благочестие — вярващите виеха и молеха за опрощение на греховете си, убедени, че лошото време е божие наказание за техните несъвършенства. Разкаяните се стичаха вкупом, църквите не можеха да ги поберат и свещениците се строяваха един до друг навън, под навеси и чадъри, за да изслушват изповедите. За англичанина гледката бе поразителна — при никое друго пътуване не бе виждал по-необикновено и по-злокобно зрелище. Привикнал към протестантската сдържаност, сега сякаш го бяха запратили назад в дълбините на Средновековието, а лондонските му приятели изобщо не биха повярвали на описанието. Макар и застанал на разумно разстояние, той долавяше трепета на първично и изтерзано животно, който обливаше на вълни човешката маса. Успя с усилие да се покатери върху основата на някакъв паметник насред площадчето, срещу Старата базилика, и така доби цялостна представа за множеството. Внезапно усети, че някой го дърпа за крачолите, погледна надолу и видя изплашено момиченце, скрило глава в наметката си, с изпоцапано от кръв и сълзи лице. Рязко се дръпна, но вече бе късно, панталоните му бяха накапани. Изруга и се помъчи да отпъди момичето, размахвайки ръце, тъй като не си спомняше подходящите думи на испански, но каква бе изненадата му, когато то му отвърна на безупречен английски, че се е изгубило и че той сигурно ще може да го отведе до вкъщи. Тогава се вгледа по-внимателно.
2
Статуя на Христос на кръста, известна под това име, тъй като останала непокътната по време на опустошително земетресение в Сантяго през месец май 1647 г. — Б.пр.