Той я притисна до себе си. Едната й ръка се плъзна нагоре, покрай раменете, спря на тила и притегли устата му до нейната. Том усещаше всеки долепен до тялото му сантиметър от нея. Тъкмо реши да измести храната в долния край на списъка с приоритетите си, когато тя се отдръпна леко и го гризна нежно по долната устна.
— Първо вечерята. Хайде. Няма нищо по-гадно от изстинали, спарени пържени картофи.
Том простена.
— Безсърдечна жена си, Лио Харис.
Тя повдигна вежди и го изгледа, без да каже нищо. Той взе торбата с рибата и картофите и тръгна към кухнята.
Не е зле, помисли си, докато поглъщаше лакомо парче хрупкава панирана треска, въпреки че за него истинският й вкус си оставаше онзи от времето, когато всичко се пържеше в лой. Един от спомените от детството му. В съзнанието му изскочи образа на Джак. Рибата с картофки беше любимото му ястие, единственото, което със сигурност можеше да го изкара от стаята му.
— На километри оттук си, Том. За работата ли се тревожиш? — попита Лио.
Том се усмихна.
— Не, заради храната е — пържената риба с картофки ме кара да си спомня много мигове от детството ни с Джак. Това беше единствената храна, която ни позволяваха да ядем от скута си, докато гледахме „Седморката на Блейк“ по телевизията. И двамата бяхме пристрастени.
— Към картофите или към „Седморката на Блейк“?
— И към двете — отвърна Том с усмивка.
— Не знам забелязвал ли си, но по принцип не говориш много за Джак — каза Лио. — Явно не искаш да споделиш чувствата си около неговата смърт, но след като ти помогнах с документите, няма ли поне да ми разкажеш как изобщо е навлязъл в света на компютърната защита?
Том отпи от виното си. От години отбягваше да говори за Джак, своя брат многознайко, и не беше лесно да промени този навик.
— Трудно ми е да преценя откъде да започна, сериозно… В голяма степен той сам си беше господар, но щом прихвана компютърния бацил, се превърна във вманиачен геймър, чието единствено желание беше да хакне кода на играта, за да проучи как е конструирана и да създаде нещо по-голямо и по-добро. Решихме, че ще стане програмист на игри, но когато навърши шестнайсет, това взе да му се струва скучно. И тогава една случка насочи интереса му в нова посока.
Том замълча за миг, замислен за деня, в който всичко сякаш се бе променило.
— Запозна се с някакво хлапе в училище… за мен е загадка как изобщо успяваше да се запознае с когото и да било, като се има предвид, че се вясваше само по ден-два в училище по онова време. Ако не се лъжа, името на хлапето беше Итън… Точно така, Итън Бентли. Джак му измисли прякора Пош Гай[5] заради съвпадението в името с лъскавата марка коли; различаваше се от останалите деца в нашето училище и по друго — баща му беше богаташ; държеше един доста съмнителен хотел. И той се казваше „Бентлис“, разбира се.
— Съмнителен? — повтори Лио.
— Всички знаеха какво се върши в „Бентлис“. Не стигаха чак дотам, че да отдават стаи на час, но определено беше предпочитаният хотел на каймака на обществото в Манчестър за случаите, в които имаха любовна афера или просто искаха малко разнообразие.
Лио извърна лице отвратено, а Том продължи:
— Мисля, че господин Бентли осигуряваше разнообразни услуги, неща, за които никой не би желал да бъде заловен, ако разбираш какво искам да кажа. Итън се обърна към Джак… обясни, че някой проникнал в компютърната система на баща му и получил достъп до папките на клиентите. За щастие хакерът успял да докопа само едно-две парченца информация, но изнудвал бащата — искал пари със заплахата, че ще оповести имената в пресата. След като Итън и Джак поговориха, брат ми прие и направи компютърната мрежа на Бентли непробиваема. После каза, че било фасулска работа. Бащата на Итън се похвалил на най-важните си клиенти, че благодарение на отличната защита на компютърната си система вече може да гарантира сигурността им; след това няколко от тях се свързаха с Джак, за да потърсят услугите му. А той ставаше все по-добър. От тогава насетне Итън — Пош Гай — непрекъснато се мотаеше у нас.
— При последните си думи се смръщи, знаеш ли? Не го ли харесваше?
— Държеше се доста гадно с мен — влезех ли в стаята на Джак в негово присъствие, неизменно ми нареждаше да си бия камшика.
— Много мило. А как реагираше Джак?
— Той не обичаше пререканията. Добиваше овчедушен вид, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше. Обикновено промърморваше: „До после, мило братче“, или нещо подобно, за да смекчи положението.
— Е, въпреки лошата компания на Джак му е провървяло, и още как.