Тя лежеше до него на леглото, подпряна на лакът. Зашава с пръсти по тялото му и запя:
— Паячето Ици по улук пълзи…
– ’ъжд, ’ъжд[3] — подвикна Оли.
— Какъв си ми умник, Оли!
Тя изпръхтя с устни върху коремчето му, замаяна от щастие при мисълта, че това прекрасно бебе е нейно. Беше се омъжила за бащата на Оли на трийсет и седем години и не бе дръзвала да си мечтае за деца, за да избегне разочарованието.
— Хайде, дай на мама да ти сложи чорапките — рече тя.
Думите я накараха да се усмихне. Цял живот се беше клела, че никога няма да говори за себе си в трето лице — изглеждаше толкова глуповато. Сега обаче разбираше всичко.
Десет минути по-късно Ема свали Оли долу. В основата на стълбището се спря — както правеше винаги, когато беше сама в къщата — и се взря в портрета, който я гледаше от края на коридора.
Покойната първа съпруга на мъжа й беше красавица. В това нямаше никакво съмнение. Картината улавяше изключително умело нежните й черти и бледата, почти прозрачна кожа; баща й я беше поръчал за двайсет и първия й рожден ден. Ема старателно избягваше сравненията между крехката красота на тази жена и собствените си черти — доста по-прозаични, макар и привлекателни. Не й беше лесно, но никога нямаше да поиска да свалят портрета.
Подразнена от неспособността си да се пребори категорично с несигурността си, тя бутна вратата към великолепната си нова кухня. Беше й отнело няколко месеца да получи съгласието на Дейвид и да промени тази част от дома им по свое усмотрение. Той беше прекарал тук седем години преди нейната поява и твърдеше, че харесва къщата, както си е. Ема обаче му обясни практическите ползи от плана да съборят задната стена на къщата и да изградят пристройка по цялата й ширина, за да се получи едно голямо помещение — съчетание от кухня, трапезария и хол.
След като строителите приключиха, това се превърна в дневното царство за нея и за Оли. Синът й си играеше на воля на постелката на пода в широкия хол, който беше топъл дори посред най-дълбока зима благодарение на подовото отопление. Ема не криеше, че промените се дължаха и на желанието й да остави и свой собствен отпечатък върху къщата. Крайно време беше да спре да се чувства като гост тук. Новото разширение беше нейното лично пространство.
— Лондонският мост май ще падне, ще падне, ще падне — запя тя, влезе в кухнята, светна лампата и се обърна към мивката, където я очакваха чиниите от обяда. Оли взе да подскача в прегръдките й и заудря рамото й с ръчичка.
— Ей! Ей! — развика се той.
— И ти ли пееш, пиленце? — засмя се Ема.
Тя го сложи внимателно в столчето му, но той не гледаше нея.
— Ама че смешно човече си — каза му тя и го целуна по нежната руса косица.
После обърна очи към мрачния ден навън. Под черните, натежали от дъжда облаци цареше такъв мрак, че се наложи да светне лампите в кухнята, въпреки че беше рано следобед.
Очите й се спряха на градината, която отчаяно се нуждаеше от грижа. Строителите не бяха проявили добрината да пазят моравата и цветните лехи, докато тъпчеха наоколо в работните си обувки, но Ема всъщност се радваше. Представяше си пролетните дни, които съвсем скоро щяха да ги окъпят в слънчева светлина — Оли щеше да си играе на голямата непромокаема постелка, а тя щеше да измисли проект за истинска дворна градина с много рози. Розите бяха сред любимите й цветя.
За момент изпадна в транс, вторачена в нищото. Умът й се понесе към лятото — градината щеше да бъде завършена, а новопосадените в лехите цветя щяха да са отрупани с цвят. Почти усети аромата на лавандулата, която възнамеряваше да засади по краищата.
Не беше сигурна кога точно се случи. Не беше отделен момент във времето, беше по-скоро постепенно осъзнаване — докато се взираше невиждащо в тъмния прозорец, замечтана за предстоящите месеци на щастие, тя забеляза с крайчеца на окото си някакво движение. Промени фокуса на очите си от градината към повърхността на стъклото — ярките кухненски лампи го бяха превърнали в идеално огледало на фона на тъмното небе навън.
Всички нервни окончания в тялото й настръхнаха и тя се сепна, щом умът й най-сетне осмисли какво вижда.
Чифт очи. Чифт очи, които бяха зад нея и я гледаха.
Съвсем близо зад нея.
В нейната кухня.
5
Слънчев лъч проби черните облаци, вряза се в прозореца на кухнята и изтри отражението — сякаш никога не се беше появявало. Ема впи пръсти в ръба на мивката. Въобразила ли си беше? Слънцето обаче изчезна за миг — както и се бе появило — затулено от буреносните облаци. Огледалният образ се завърна.
3
Популярна детска песничка (в оригинал: