— Лус, моля те. Да не караме семейството да чака. Да тръгваме. Ще говорим за това по-късно — повтори Марипоса, обърна се към вратата и хвърляйки за последно умоляващ поглед към Лус, забърза по стълбището, за да се присъедини към другите.
Момичето погледна към даровете, които сега лежаха изпомачкани в ръцете й. В мислите си виждаше усмихнатите лица на Офелия, Маргарет и Стейси, как рисуваха, лепяха, украсяваха и напяваха: „За Есперанса!“
— Лус! Vamonos! Да вървим!
Грабна чантата си и прибра украшенията вътре. Музиката от парада се чуваше все по-силно, смехът и песните по улиците са извисяваха до кресчендо. Стисна зъби, загаси лампата и слезе по стълбището, за да отиде на тържеството, макар сърцето й да беше студено като нощния въздух.
Пълната луна осветяваше мъгливото небе, а в гробището стотици свещи, високи по един метър, се конкурираха с бляскавото й лице. Силният дим от запаления вместо ароматни пръчици копал31 се издигаше високо в мъгливия въздух, ухаеше на бор и се смесваше с мириса на цветята.
Лус седна отделно от другите, близо до надгробната плоча на Есперанса и се уви плътно в тежкия си шал. Не можеше да се отърси от безсмисленото предателство на Марипоса. Вътре в нея кипеше тих гняв, но за момента можеше само да потръпва от студ и да се взира в мигащите пламъчета на свещите. Вдишваше дълбоко уханията край себе си и се молеше духът на баба й да се появи тази вечер.
Членовете на рода Замора, се бяха скупчили край семейния парцел на гробището и си подаваха чаши с горещо atole, сладка напитка от царевично брашно, за да се сгряват във все по-студената нощ. Семейството се беше подредило в някакъв неписан ред. Маноло беше начело като глава на рода, Естела на почетното място, от дясната му страна, а в негово ляво беше Марипоса. Останалите, дузина, че и повече, си бяха намерили удобни места около гроба. Всички възклицаваха, колко красив е олтарът пред надгробната плоча и поздравяваха Марипоса, че е създала толкова хубава ofrenda за Есперанса. Тя цялата грееше от удоволствие заради одобрението им и постоянно им благодареше, че са посрещнали майка й с отворени сърца у дома след толкова дълго отсъствие.
— Ти върна Есперанса обратно у дома, при нас — каза Маноло със сълзи в очите. — Тя си дойде заедно с пеперудите. Сестро, ние ти благодарим за това.
— Не бях само аз. Лус ми помогна — отвърна Марипоса и се обърна усмихната към нея.
„Помогна?“ Лус се уви по-плътно в шала си. Майка й дойде да седне при нея и й подаде чаша с димящо atole. Усмихна се, очите й искряха на светлината от свещите. Лус демонстративно взе чантата си и се изправи, без да каже нито дума. Премести се от другата страна на гроба и се настани до Ядира.
Марипоса изненадано придърпа шала високо към врата си и се загледа в земята. Острият поглед на Естела не пропусна случката и тя погледна въпросително Лус, когато очите им се срещнаха през гроба, но момичето извърна глава и се загледа в блещукащия пламък на една свещ. Ядира доказа, че напълно заслужава доверието на новата си приятелка, като повдигна тежкия си шал и зави и двете с него, а после обви раменете й с ръка и я прегърна сестрински.
С наближаването на полунощ, църковните камбани започнаха отново да звънят и да насочват душите към техния дом. Свещите премигваха в мрака, осветявайки пътя им. Лус се огледа и видя, че още свещи бяха запалени навсякъде из гробището. Скоро то заприлича на огнен остров сред тъмнината. Маноло се изправи, шушукането на гласовете на роднините спря и всички наведоха глави и се заслушаха. С мелодичен глас, преминаващ от бас към тенор, възрастният мъж започна да рецитира нещо, което според Лус приличаше на епическа поема или на молитва. Роднините притвориха очи, заслушани, като от време на време се присъединяваха и припяваха някой рефрен.
Лус се наведе към Ядира и й прошепна:
— Какво казва? Не мога да разбера нито дума.
Ядира приведе глава по-близо към нея. В този момент Лус я чувстваше като своя най-добър съюзник.
— Говори на пурепеча — обясни тя. — Разказва за смъртта, за загадката на живота, за прераждането. Това е много древен език. Повечето от нас, също не го разбират. Но тио Маноло е най-възрастният в селото и го знае. Езикът на индианците пурепеча е съхранен, благодарение на хора като него из целия Мичоакан. Те предават историята на нашите предци в своите разкази и песни. Не искаме да изгубим културата и традициите си.
Когато тио Маноло приключи с рецитацията си, настана дълго мълчание. Той приседна тежко до Естела, която го потупа утешаващо по рамото. После семейството започна същинското тържество. Мъжете си подаваха бутилка саса, силен алкохол, приготвян от захарна тръстика, една от жените повдигна бродираната ленена покривка от кошницата с храна и започна да раздава хляб и тамали. С голяма тържественост Естела поднесе първата чиния на Есперанса и я постави върху гроба.
31
Копал — смола от тропическото дърво копал, от семейство Бобови; индианците от Латинска Америка, майте и ацтеките я смятали за свещена смола, която лекува от болести и пречиства душата. — Б.пр.