Протегна се с една ръка, към задната седалка и започна да тършува из бутилките с вода, напипвайки ядките и дори един чадър, докато намери и извади картите от чантата си. Офелия разтвори картата на Съединените щати, върху скута си и посочи Сейнт Луис. Прокара пръст на запад до Канзас сити. Точно както каза, беше съвсем наблизо, само направо по шосе I-70.
— Не мисля, че ще ни трябват повече от четири часа плюс още малко време, докато намерим леля ти. — Лус погледна нервно към Офелия. — Ще издържиш ли?
Момичето кимна.
— Ще издържа. А ти?
Лус въздъхна, но с повечко кафе и тя щеше да успее. Трябваше да опита. Лелята на Офелия, май беше единствената надежда, на хоризонта. Поне беше някакво място, където можеха да се приютят за малко.
— Опитай се, да си починеш — каза тя на Офелия, защото видя, че клепачите й отново се отпускаха. Очевидно беше, че не се чувства добре. — Искаш ли нещо? Да спра ли на следващата отбивка?
— Просто искам да спя.
— Ще те събудя, когато наближим Канзас сити.
Офелия й кимна, с благодарност, вдигна яркозеленото палто от пода и се уви в него, после се сви на възглавницата. Не след дълго из колата се разнесоха тихите гърлени звуци на нежното й похъркване.
Тесни снопове бледожълта и розова светлина се процеждаха от небето, осветяваха хоризонта и разкриваха просторните равнинни поля, на южен Илинойс. Лус се сети за желанието на Офелия, да бъде с майка си и мислите й я върнаха към нейната собствена майка, както често ставаше, когато умът й блуждаеше. Дали и Марипоса се беше чувствала така, когато е открила, че е бременна и изоставена, почти без никакви пари? Била е на осемнайсет, също като Офелия. Все още почти дете, а вече самата тя, на път да стане майка. А баща й… За него знаеше само, че е бил германски студент и е учел в Мексико, когато се е запознал с Марипоса. Избягали заедно и скоро след това тя разбрала, че е бременна. Дали изобщо са обсъждали брак? Или просто баща й е постъпил, като страхливец и си е тръгнал веднага? С какво име да наречеш мъж, който изоставя бременно момиче съвсем само и без пари в чужда държава? Лус се срамуваше, че е дъщеря на такъв мъж. Дали детето на Офелия щеше, да изпитва същото унижение?
Нова мисъл премина през главата й и Лус стисна силно волана. Дали и майка й е преживяла такова физическо насилие като Офелия? Ами ако баща й не просто я беше изоставил? Ако я беше бил и тя беше избягала?
Може и така да е станало. Това би обяснило, защо баба й беше дошла веднага в Америка. Есперанса никога не беше говорила подробно за миналото на дъщеря си. Разказваше й само, колко умна и красива е била Марипоса. До деня, в който починала… Есперанса желаеше да направи това пътуване с внучката си. Лус знаеше, че баба й искаше, да й разкаже някои истини за майка й, които тя сега, като вече пораснала жена, щеше да може да приеме. Има много неща, които не знаеш за Марипоса.
А сега може би вече никога нямаше да узнае истината. Единствената й надежда, беше да намери леля си Мария.
Първите часове на зазоряването винаги бяха време на надежда за Лус. Слънцето беше огромна червена топка на сивото небе, покриващо на километри разстояние все още смрачените полета. Тя се прозя и погледна към магистралата, която се простираше дълга и права пред нея. Беше започнала, да възприема живота, като път с поредица от спирки. Не й се беше налагало да взема много решения преди, но сега тя беше на мястото на шофьора. И виждаше пътя в нова перспектива. Какви ли спирки я очакваха в бъдеще, все още не знаеше. Но в сърцето си беше убедена, че ще бъдат важни.
Осем
Как прапраправнуците на пеперудите, извършили първото пътуване, откриват пътя за назад всяка година? Инстинкт ли е? Или генетична памет? Клетките, тип „майка — дъщеря“, които се предават в тях? Как функционира тяхната насочваща ги към дома система, си остава и до днес един от неотговорените въпроси, в света на пеперудите.
Жената в светло велурено яке седеше върху красива кобила паломино16, оглеждайки ширналите се пред нея хълмове и долината. Стоеше много спокойно, със затворени очи, концентрирана, докато вятърът свистеше край нея, поклащаше листата на дърветата и развяваше черната й коса като вълни на гърба й. Тя потръпна и накланяйки глава, се приведе напред на седлото си.
— Марипоса? Всичко наред ли е?
Жената се стресна, при звука на гласа на Сам и подскочи леко. Загуби концентрация, кобилата й изпуфтя, тръсна глава и я накара да обтегне юздите. Тя ги отпусна малко и се намести отново на седлото. Беше й се сторило, че някой я вика отдалече. Разбира се, просто си въобразяваше, а може би бе чула писъка на някоя птичка. Но понякога тук, в хълмистите територии на Тексас, където хоризонтът беше толкова безграничен, че линията между земята и небето изчезваше, линията между реалността и въображението също се изгубваше.
16
Паломино — порода коне с кремав, жълт или пясъчен цвят на покривната козина. Гривата и опашката са бели. — Б.пр.