— Ей, chica, подай ми ръка! Не мога да се измъкна от тук.
Изтича до другата страна на колата и отвори вратата. Първо се подаде кученцето, изтърча до поляната с гъста зелена трева и започна да души из нея, като побесняло. Лус бутна предната седалка по-назад и помогна на Офелия да излезе. Беше все едно, да избутваш кораба „Куин Мери“ през Холандския тунел17.
Отначало се появи главата й, с дългата, разпиляна като чадър коса, последвана от корема, който като че ли ставаше по-голям, с всяко излизане от колата.
— Божичко, толкова съм дебела!
Офелия постави едната си ръка на гърба си, пое си тежко дъх и се огледа, присвивайки очи, срещу слънцето. Ярката светлина разкриваше още по-ясно удареното около окото й, което след един ден вече беше придобило гневен, тъмно лилав оттенък, на места с жълтеникаво. Редичка от няколко тънки лепенки, които бяха купили, на последната бензиностанция, закриваше кривата рана на красиво извитата й вежда. Офелия постави ръка на корема си съвсем несъзнателно. Лус забеляза моравата следа, около китката й — там, където явно Анхел я беше стискал — и изпита нов порив да закриля приятелката си.
Офелия смени розовата блузка, която очертаваше формите й, с по-свободна, с щампи на рози. Лус носеше същите дънки и спортната блуза, с дълги ръкави, които беше намъкнала в бързината, на тръгване от „Las Damas“. Нима това беше станало вчера, зачуди се тя. Струваше й се, че е било много, много отдавна. Офелия извади чифт гигантски черни очила от чантата си, които на практика покриваха, цялата горна част на лицето й. Беше купила и тях от една бензиностанция. Огледа се бавно наоколо.
— Тук не се е променило много.
— Така ли? — Лус също огледа отново мястото, което приличаше на картинка от пощенска картичка. — И си напуснала тази прелест, защото…?
Офелия подсмръкна.
— Бях на седемнайсет.
Лус се засмя и сложи ръце на бедрата си.
— Е, тук наистина е приятно. С всички градини и цветя.
— Знаеш ли, колко много работа е нужна, за тези лехи с цветя? А? Е, аз знам. И нека ти кажа, че наистина е много, ама много.
— Предполагам, че това има някаква връзка, с тръгването ти. Не мога да си те представя, да се занимаваш с градинарство.
— Не знам. Работата беше тежка, не ме разбирай погрешно. Непрекъснато се навеждаш, засаждаш семена, местиш растения — гърбът все ме болеше. А и не ни плащаха много. Но да ти кажа честно, не заради това, си тръгнах.
Офелия въздъхна и Лус си представи, изражението в очите й, защото видя, как свива горчиво устни при спомена.
— Какво щях да правя, ако бях останала тук? Не беше точно работата, за която си мечтаех. Освен това, с леля все се карахме. Исках да излизам с приятелите си, а тя си имаше ново гадже. Не е нужно да си завършил университет, за да се сетиш накъде отиваха нещата. А и се страхувах, че ще свърша като нея — на трийсет години, разведена и ужасно състарена. Четях всички онези списания — нали знаеш, „Седемнайсет“, „Космополитън“ — за това, какво правеха другите момичета с живота си… И си помислих: „Защо да не го направя и аз?“ Почнах да спестявам и когато завърших училище, си купих билет за автобуса.
— За Чикаго?
— Да. И тогава срещнах Анхел и… — Лицето й помръкна и тя погледна към корема си. — Когато си тръгнах от тук, си мислех само, как ще направя нещо с живота си, че съм прекалено добра, за това място. А ето ме отново тук. Виж ме. Бременна, без пукната пара. — Стисна устни и направи гримаса на съжаление. — Анхел беше прав. Аз съм такава загубенячка.
— Не, не си! Не обръщай внимание на думите му. Той е загубенякът!
Лус мразеше да вижда Офелия такава. Беше толкова борбено момиче, а сега сякаш от нея беше останала, само празна черупка, без съдържание вътре.
— Страх ме е.
— От какво?
Офелия размаха ръце в отчаяние.
— От какво ли? От всичко! — После добави, с по-тих глас: — Да видя отново леля си, след цялото това време. В този вид. — Посочи корема си с ръка.
— Тя ще те разбере.
— Това е малко градче. Не е, като Чикаго. Ще бъде голям скандал.
— Ами… — въздъхна Лус, вече изчерпала вдъхновяващите си мисли. Бяха стигнали до края на пътя. — Абуела ми казваше, че истинската смелост идва от сърцето. Ти си една от най-смелите жени, които познавам. И бебето ти има нужда от теб, точно сега. Така че тук сме и няма връщане назад.
17
Холандският тунел, през който минава Междущатска магистрала №78, свързва Джърси сити с Манхатън. — Б.пр.